Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

— Знам за този човек, защото аз проводих да го извикат за геройски подвиг. Той се казва Булиуиф и аз го видях като дете, когато прекосих морето и гостувах на баща му Хиглак, мой прелюбезен домакин в кралството Ятлам, и сега неговият син идва при мен във време на нужда и скръб.

И тогава Родгар заповяда да извикат воините му и да донесат даровете и да се започне празненство.

След това заговори Булиуиф и той приказва дълго, но Хергер не превеждаше, защото щеше да прояви неуважение, ако говори едновременно с него. Все пак разбрах Булиуиф да казва, че е научил за бедите, сполетели Родгар и му съчувства за тях, и че бащиното му кралство е разрушено от същия враг, и че е дошъл да спаси държавата и поданиците на Родгар от злото, надвиснало над главите им.

Аз все още не знаех името на този враг и какво мислят те за него, въпреки че бях видял пъклените му дела и разкъсаните на парчета хора.

Кралят заговори отново и сякаш искаше да избърза, преди да са влезли неговите воини и приближени. И думите му според Хергер бяха следните:

— О, Булиуиф, познавах баща ти, когато бях млад и отскоро седнал на трона. Сега съм стар, сърцето ми не бие добре. Главата ми е клюмнала, очите ми са замрежени от плач и срам от признанието за своята слабост. Както виждаш, дори и тронът ми е като празно място. Земите ми се обръщат в пустош и дори не мога да кажа какво са сторили пъклените изчадия с кралството ми. Често нощем в пиянска смелост воините ми се кълнат да ги победят, но когато бледата зора пропълзи над мъгливите поля, виждам кървави тела навсякъде. Вече ти разказах за мъката на живота си и повече няма да говоря за това.

Сложиха ни пейка да седнем, а пред нас струпаха ядене. Попитах Хергер какви са „пъклените изчадия“, за които говореше кралят. Хергер се ядоса неимоверно много и каза никога повече да не питам.

Вечерта се състоя голямо празненство и кралят Родгар и кралицата Вейла, облечена в обсипана със злато и скъпоценни камъни одежда, стояха начело на трапезата пред всички благородници и велможи на кралството. Те всички изглеждаха убоги и невзрачни; пиеха прекомерно и мнозина от тях бяха ранени или осакатени. В очите им се четеше страх и пустота, пусто беше и веселието им.

Там беше и синът, наречен Виглиф, за когото разказах, че бе убил трима от братята си. Той беше млад и строен, с руса брада и очи, които непрестанно шареха насам-натам и никога не се случваше да спрат на едно място или да срещнат погледа на друг. Като го видя, Хергер каза: „Каква лисица е този“. Това означаваше, че той е лукав, с променлив характер и лъжлив, тъй като за северните народи лисицата е животно, способно да приема каквато си иска форма.

В средата на празненството Родгар изпрати вестоносеца си до портите на палата и той погледна навън и съобщи, че тази нощ няма да падне мъгла. Всички изведнъж се развеселиха и ги обзе истинско празнично настроение; облекчение се изписа по лицата на всички, само това на Виглиф остана непроменено.

По едно време той стана на крака и каза:

— Пия в чест на нашите гости и най-вече на Булиуиф, истински смел воин, дошъл да ни подкрепи в нашето изпитание, и се надявам то да не се окаже твърде голямо препятствие за него.

Хергер прошепна думите на ухото ми и аз долових, че те са едновременно и хвалебствие, и обида. Всички очи се обърнаха към Булиуиф в очакване на отговора му. Той стана, погледна Виглиф и чак тогава проговори:

— Не се страхувам от нищо, дори и от онзи, който се промъква през нощта, за да убива хората, докато спят.

Аз помислих, че това се отнася за този „вендол“, но Виглиф побледня и стисна стола, на който седеше.

— Ти за мен ли говориш? — попита той с треперещ глас.

— Не, но не се страхувам нито от теб, нито от чудовищата, идващи с мъглата.

Младият Виглиф беше настоятелен и въпреки подканата на краля да си седне на мястото, той се обърна към събралите се благородници и каза:

— Този Булиуиф, дошъл от чужди брегове, на вид е много горд и силен, но съм устроил едно изпитание за смелостта му, защото гордостта може да заслепи всекиго.

И изведнъж един здравеняк воин, седнал на маса до вратата, зад Булиуиф, скочи на крака, грабна едно копие и се втурна към гърба на Булиуиф. И всичко това отне колкото човек да си поеме дъх. Ала Булиуиф се извърна, също грабна едно копие и го заби направо в гърдите на нападателя, като го вдигна във въздуха през главата си и го забоде в стената. Нанизан като на шиш, на стената на палата, нападателят ритна с крака във въздуха и изпусна последен дъх. Тогава настана суматоха и Булиуиф се обърна с лице към Виглиф и рече:

— Това ще бъде съдбата на всяка заплаха.

Веднага след това Хергер заговори на висок глас, като на няколко пъти сочеше към моя милост. Аз гледах като вцепенен забития на стената воин и не можех да кажа нито дума.

Най-накрая Хергер се обърна към мен на латински:

— Трябва да изпееш една песен за двора на краля. Това е желанието на всички.

— Какво да пея? Та аз не знам песни — отвърнах аз, а той продължи: