Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

— Родгар сигурно няма да се зарадва на връщането ни. Ще трябва да заповяда още един пир, а май вече е един беден домакин.

Воините се смееха на тази и на другите шеги и видях, че смехът им беше непресторен.

Пристигнахме в кралството на Родгар и ни посрещнаха с поздрави и щастливи усмивки и без тъга, въпреки опасната рана на Булиуиф, от която плътта му посивяваше, тялото му трепереше, а в очите му пламтеше огънят на болна и трескава душа. Всички нордмени разбираха тези знаци. Разбирах ги и аз. Когато му донесоха купа с отвара от лук, той я бутна настрана и каза:

— Не се старайте заради мен. Аз знам, че съм прихванал супената болест — и извика да приготвят угощението, като настоя да седне начело на трапезата, подпрян на каменна скамейка до дясната страна на краля, и пи медовина и беше весел. Бях наблизо, когато го чух да казва на Родгар в разгара на веселбата:

— Нямам роби.

— Всички мои роби са твои роби — отвърна Родгар.

— Нямам коне.

— Всички мои коне са твои коне — отговори кралят и продължи: — Не мисли повече за това.

И Булиуиф се усмихна щастливо и цветът отново се появи по бузите му, и сякаш силите му се възвръщаха с всяка минута. После, макар и да не е за вярване, както си беше с превръзката на раната, дори придърпа една от робините и като приключи, шеговито ми каза:

— Един мъртвец не е от полза никому.

Тогава сънят го обори и цветът на лицето му избледня и той задиша все по-немощно. Страхувах се, че никога няма да се събуди от този си сън. Сигурно и той мислеше така, защото беше стиснал здраво меча си в ръка, докато спеше.

Смъртните мъки на вендол

Аз също заспах. Хергер ме събуди със следните думи:

— Трябва да дойдеш бързо.

Чух далечен тътен. Погледнах към прозореца от мехур

42

 — още не се беше съмнало, но сграбчих меча си. В действителност бях заспал, без да махам бронята си. Изтичах навън. Беше времето преди зазоряване, въздухът беше тежък, изпълнен с мъгла и с далечния тропот на копита.

— Това са вендол. Знаят, че Булиуиф е смъртно ранен и искат да си отмъстят за смъртта на тяхната царица.

Всички воини на Булиуиф, както и аз сред тях, заехме позиции край укрепленията, които бяхме издигнали срещу вендол. Те бяха в доста окаяно състояние, но нямахме друг избор. Взирахме се в мъглата, за да съзрем галопиращите към нас конници. Очаквах да ме обземе голям страх, но не почувствах такъв, защото вече знаех какви са вендол — бяха същества, макар и не хора, то поне прилични на хора, както маймуните приличат на нас; освен това знаех и нещо много важно — те бяха смъртни и можеха да умират.

В това обаче бях сам — по лицата на воините на Булиуиф, въпреки усилията си да го скрият, беше изписан страх. Нещата стояха така — наистина бяхме убили майката на вендол, която беше техният предводител, но пък бяхме загубили Булиуиф, който беше нашият предводител, така че в редиците ни не се усещаше никаква бодрост, докато очаквахме приближаването на тътена.

Тогава чух някакво оживление зад себе си и когато се обърнах, видях това — Булиуиф, блед като самата мъгла, облечен в бяло и с превръзки на раните си, стоеше изправен върху земята на царството на Родгар. На всяко рамо имаше по един черен гарван и при тази гледка нордмените нададоха силен вой, вдигнаха високо оръжията си и нададоха боен вик.43

Булиуиф не пророни нито дума, нито пък погледна наляво или надясно; не даде знак, че познава някого около себе си, а запристъпя с отмерени крачки напред, подмина линията на укрепленията и там зачака нападението на вендол. Гарваните отлетяха, той стисна здраво своя огромен меч Рундинг и срещна врага.

Няма думи, с които да се опише последното нападение на вендол в това ранно утро. Няма думи, които да опишат колко кръв се проля, какви писъци изпълниха тежкия въздух, как коне и конници умираха в мъчителна агония. Със собствените си очи видях Ехтгов, с неговите стоманени ръце — главата му бе посечена от вендолски меч и заподскача по земята като зелка, а езикът й още мърдаше в устата. Видях и Веад да поема копие в гръдта си — остана прикован за земята и се гърчеше там като риба на сухо. Видях как момиченце попада под конски копита и как тялото му бе сплескано, а от ухото му потече кръв. Видях и една робиня на крал Родгар — тялото й бе разцепено точно надве, докато бягаше от един конник. Видях така да загиват и много деца. Видях коне да се изправят на задните си крака и да хвърлят ездачите си, за да се нахвърлят върху тях старци и старици и да ги убият, преди съществата да смогнат да се изправят на нозе. Видях и Виглиф, сина на Родгар, да бяга от схватката и да се крие като страхливец. Него ден не видях обаче вестоносеца.

Самият аз убих три вендол, като бях улучен от копие в рамото — тази болка изгаряше като огън. Кръвта ми направо завря по дължината на ръката ми, както и в гърдите. Стори ми се, че ще се просна мъртъв на земята, ала продължих боя.