Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Накрая той стигна до долу и застана на тесния корниз, заливан от вълните. В действителност изглеждаше толкова дребен, че с мъка различих махането му с ръка. Това беше уговореният знак, че всичко е благополучно и Хергер се обърна към мен:

— Следващият си ти.

Започнах да се извинявам, че се чувствам зле, че бих искал да видя някой друг да слиза, за да изуча по-добре как се борави с тоягата и въжето, ала Хергер ме прекъсна:

— С всеки следващ ще става по-трудно, защото все по-малко хора остават да държат въжето. Последният ще трябва да слезе изобщо без чужда помощ и това ще бъде Ехтгов, чиито ръце са от желязо. Предлагаме ти да слезеш втори в знак на нашето благосклонно отношение към теб. Хайде, тръгвай.

Не видях в очите му никаква надежда за отлагане и ето че се оказах напъхан в примката на въжето, стиснал в хлъзгавите си от пот ръце дървената тояга, и хлъзгавото ми от пот тяло трепереше от вятъра, когато премина ръба на склона и петимата нордмени, стиснали въжето, се изгубиха от погледа ми.

Мислех си да отправя безброй молитви към Аллах, а също с окото на ума си и паметта на душата си да запомня всички чувства, изпитвани от човек, увиснал над пропаст и развяван от вятъра покрай лицето на скалист, отвесен рид. Щом обаче очите ми престанаха да виждат приятелите ми на върха, всички намерения се изпариха яко дим и само си повтарях непрекъснато „Хвала на Аллаха“ като някой загубил ума си от болест или старост или невръстно дете.

Признавам си, много малко от видяното остана в главата ми. Помня само как вятърът ме люлееше край стената на склона с такава скорост, че очите ми не можеха да се спрат на едно място и повърхността на скалата се сливаше в обща сива маса. Многобройните удари натъртиха костите ми и разкъсаха кожата ми на много места, и дори веднъж си мислех, че ще припадна, след като блъснах главата си в камъка и видях ярки бели петна, подобни на звезди, пред очите си. Това обаче не стана и след време, което ми се стори дълго като живота, достигнах дъното и Булиуиф ме плесна по рамото с думите, че съм се справил отлично.

Въжето отново беше вдигнато нагоре и през това време вълните се разбиваха върху нас. Трябваше да се боря, за да се задържа върху хлъзгавия каменен корниз и вниманието ми беше дотолкова погълнато от това, че така и не видях как се спуснаха останалите. Единственото ми желание беше да не бъда отнесен в морето. С очите си видях как вълните се извисяват колкото трима души, застанали един над друг, и когато всяка се удряше в скалата, за момент губех съзнание от силата на ледената водна въртележка, която на много пъти ме събаряше. Мокър до кости и с треперещи челюсти, не можех да пророня дума през тракащите си като конски копита зъби.

Единствено видях Ехтгов, който, след като всички останали застанаха край нас, се спусна сам, като разчиташе единствено на силата на ръцете си, и когато накрая стигна до скалата долу, краката му се огъваха като на смъртник и трябваше да го изчакаме да се съвземе.

Булиуиф заговори през шума на вълните:

— Трябва да се спуснем във водата и да стигнем до пещерата с плуване. Аз тръгвам първи. Носете кинжалите в зъбите, за да са ви свободни ръцете. Течението е много силно.

Това ново безумие дойде в момент, когато мислех, че не мога да понеса нови изпитания. Планът на Булиуиф беше според мен лудост подир лудост и пак погледнах вълните и назъбените скали под тях и усетих как се дърпат назад със силата на великани, само за да възвърнат мощта си и отново да се втурнат напред, като мачкат всичко пред себе си. Не беше за вярване, че човек може даже да се опита да преплува тези води, защото щеше да бъде разкъсан на парчета веднага.

Не можех обаче да се възпротивя. Способността ми да възприемам се беше изчерпала и си мислех, че дали съм на един или на два косъма от смъртта, беше без никакво значение. Просто напъхах кинжала под колана си, защото зъбите ми тракаха толкова силно, че не биха го задържали. Колкото до останалите — направо ги мразех, задето не проявяваха нито умора, нито трепереха от студ и всяка нова вълна сякаш ги настървяваше още повече и ги караше да се усмихват при мисълта за предстоящата битка.

Булиуиф наблюдаваше движението на вълните и изчакваше подходящ момент. Изведнъж той скочи в прибоя. Аз се поколебах, ала някой, винаги съм си мислел, че беше Хергер, ме бутна. Потънах дълбоко в бушуващите води на ледения въртоп; течението ме преобърна с главата надолу и ме изтласка настрани. Виждах само зелена вода и тогава пред очите ми изникна Булиуиф, който риташе с крака към дълбочината, и аз го последвах и правех всичко, което правеше той.