Целуната от сянката

Тутакси си спомних за начина, по който Джеси и Ралф ми се подиграваха заради Кристиан. И да, все още имаше много хора, които продължаваха да избягват Кристиан, сякаш вече е стригой. Ето защо нямаше партньор за часа по готварство. Прикрих мислите си, но краткото колебание ме бе издало.

— Виждаш ли? — възкликна тя. — И това е само една малка частица от обществото. А представи си нещата в по-голям мащаб. Представи си какво ще стане, когато тя вече е член на правителството и се опитва да си спечели привърженици. Той ще бъде пречка. Василиса ще си спечели врагове само заради него. Наистина ли искаш да й се случи това?

Точно от това се боеше и Кристиан, а аз се бях опитала яростно да го отрека.

— Това няма да стане. Вие грешите.

— А ти си много млада, госпожице Хатауей. Освен това вече закъсняваш за полета си. — Тя пристъпи към вратата. Пазителите от другия край на стаята за секунда се озоваха до нея. — Нямам какво повече да ти кажа и се надявам, че това е последният път, когато водим подобен разговор.

Или какъвто и да е разговор, додадох мислено.

Кралицата излезе, а веднага щом етикетът позволи, аз се втурнах навън, за да хвана самолета. Направо ми се виеше свят. Доколко откачена беше тази дама? Не само ме обвини, че се каня в най-скоро време да избягам с Ейдриън, но в същото време вярваше, че може да го сватоса с Лиса. Беше почти невъзможно да се определи кое е по-абсурдно.

Нямах търпение да разкажа на останалите какво се бе случило и да се посмея заедно с тях. Но докато се връщах към стаята си, за да си взема сака, размислих. И без това наоколо вече се носеха твърде много слухове за мен и Ейдриън; не смятах, че е разумно да разпалвам огъня. Освен това не мислех, че на Кристиан ще му е приятно да чуе за това. И без това не се чувстваше сигурен за връзката си с Лиса. А как щеше да се почувства, ако разбере, че кралицата крои планове да го отдалечи от любимата му?

Така че реших за известно време да запазя информацията само за себе си, което никак не беше лесно, защото, когато стигнах до стаята си. Лиса ме чакаше пред вратата.

— Здрасти — поздравих я. — Защо не си на самолета?

— Отложиха полета с няколко часа.

— О. — Внезапно ми се прииска час по-скоро да се прибера у дома.

— Какво искаше кралицата? — попита Лиса.

— Да ме поздрави — излъгах най-хладнокръвно. — За убийствата на стригоите. Не го очаквах, беше малко странно.

— Изобщо не е странно — възрази Лиса. — Това, което направи, беше удивително. Сигурна съм, че наистина е искала да те поздрави.

— Да, предполагам. И така, какво ще правим? Как ще запълним оставащите часове? — Очите й грееха от вълнение, усещах го и през връзката ни, а и исках да сменя темата на разговора.

— Ами… обмислих го. След като сме в кралския двор… не искаш ли да го разгледаме? Сигурно има и други неща, освен барове и кафенета. Струва ми се, че не е зле да го опознаем, след като ще живеем тук. А и имаме голям повод за празнуване.

Едва сега осъзнах какво ми казваше. Толкова бях погълната от процеса на Виктор, че бях пропуснат друго важно нещо: намирахме се в кралския двор, в центъра на върховната власт на мороите. Той беше голям почти колкото Академията и едва ли всичко се състоеше само от правителствени или бизнес сгради. Освен това Лиса беше права. Имаше защо да сме щастливи. Виктор беше осъден и изпратен в затвора. Тя бе получила страхотно предложение за колежа. Единствено предполагаемата ми връзка с Ейдриън помрачаваше донякъде светлата картина, но сега исках да забравя за това, а и вълнението на Лиса зарази и мен.

— Къде е Кристиан? — попитах.

— Върши някакви свои работи — отвърна тя. — Мислиш ли, че постоянно се нуждаем от присъствието му?

— Е, напоследък той обикновено е постоянното присъствие.

— Да — призна тя. — Но сега ми се иска да бъдем само двете.

Усетих какви чувства са подтикнали решението й. Краткият ни разговор, малко преди тя да отиде да се вили с кралицата, я бе изпълнил с носталгия по старите времена, когато бяхме само ние двете.

— Нямам възражения — заявих. — Какво можем да видим за три часа?

Лицето й се озари от дяволита усмивка.

— Най-важното.

Виждах, че си е наумила нещо специално, но се опитваше да го скрие. Не можеше да блокира напълно връзката ни, но се бе научила, че ако не мисли твърде усилено за определени неща, аз не мога да ги уловя лесно. Обичаше да си въобразява, че от време на време може да ме изненада, макар че никога не бе успявала да скрие от мен важен проблем.

Излязохме навън на студа и Лиса ме поведе. Отдалечи се от административните сгради и се насочи към други, разположени в по-отдалечения край на земите около кралския двор.

— Кралицата живее в първата сграда — обясни Лиса. — Не е точно дворец, но е най-близо до представата за такъв. Когато дворът е бил в Европа, мороите обикновено са живеели в замъци.

Намръщих се.

— Казваш го, сякаш е било готино.

— Каменни стени? Кули? Дори ти трябва да признаеш, че звучи вълнуващо.

— Да, но се обзалагам, че са имали скапан достъп до интернет.