Усмихнатият труп

Обърнах се назад да погледна към дневната. Покритият с чаршаф диван едва-едва се виждаше.

- Нещото каквото и да е то, е хванало мъжа. Бързо го е обездвижи-ло, пратило го е в несвяст, но не го е убило.

- Защо да не го убива?

-Я не ме изпитвай, Долф! В кухнята няма достатъчно кръв. Бил е изяден в спалнята. Каквото и да е било това чудо, не е влачило мъртвец до спалнята. Преследвало го е и го е убило там.

- Не е зле, искаш ли да хвърлиш едно око и на дневната?

Всъщност не исках, но не го казах на глас. От жената беше останало доста повече. Торсът беше почти недокоснат. На дланите й бяха нахлузени хартиени пликове. Под ноктите й беше открито някакво вещество. Надявах се от тази находка да има полза. Ококорените кафяви очи се взираха в тавана. Горницата на пижамата влажно прилепваше към мястото, където се бе намирала талията на собственичката на къщата. Преглътнах с усилие и използвах показалеца и палеца си, за да я вдигна.

Гръбнакът на жената блесна под суровата слънчева светлина, мокър и бял, и увиснал - като кабел, който е бил откъснат от щепсела.

Добре.

- Нещо я е разкъсало на части, също като. мъжа в спалнята.

- Откъде разбра, че е мъж?

- Освен, ако не са имали гости, онова ще да е бил съпругът. Не са имали и гост, нали?

Долф поклати глава:

- Доколкото знаем, не.

- Значи трябва да е мъжът. Защото всичките ребра на жената са на място, а също и ръцете й. - помъчих се да преглътна гнева си. Вината не беше на Долф. - Не съм някое от ченгетата ти. Ще ми се да спреш да задаваш въпроси, на които вече знаеш отговорите.

Той кимна:

- Добре де, права си. Понякога забравям, че не си от момчетата.

- Благодаря, за което.

- Знаеш какво имам предвид.

- Знам - и знам дори че си го замислил като комплимент, но можем ли да продължим разговора навън, моля?

- Става - той свали кървавите си ръкавици и ги пъхна в отворената торба за боклук в кухнята. И аз направих същото.

Горещината се залепи за мен като топящ се найлон, но кой знае защо, ми действаше добре. Гълтах на жадни глътки горещия, кипящ въздух. Ах, лято!

- Значи бях прав, че не е човек? - полюбопитства детективът.

Двама униформени полицаи удържаха тълпата далече от моравата

и навън на улицата. Деца, родители, хлапета на велосипеди. Приличаше на цирк за извратеняци.

- Не, не е човек. По стъклата на мястото на взлома нямаше кръв.

- Забелязах. Какво значи това?

- Повечето мъртъвци не кървят, изключая вампирите.

- Повечето?

- Е, прясно умрелите зомбита също пускат кръвчица, но вампирите кървят досущ като хората.

- Значи не смяташ, че е било вампир?

- Ако е, значи яде човешка плът. Вампирите не могат да смилат твърда храна.

-Гул?

- Твърде далече сме от гробище, а и в къщата щеше да има повече

разрушения. Гулите разкъсват мебелите досущ като диви животни.

- Зомби?

Поклатих глава:

- Честно казано, не знам. Вярно, съществуват разновидности като плътоядни зомбита. Редки са, но се случва.

- Преди време ми каза, че е имало три доказани случая. И при трите зомбитата оставали човекоподобни по-дълго време и не гниели.

Усмихнах се:

- Добра памет имаш. Точно така. Плътоядните зомбита не гният, поне докато ги храниш. Или поне не гният толкова бързо.

- А имат ли склонност към насилие?

- Поне засега не са проявявали - отвърнах.

- Зомбитата падат ли си по насилието? - уточни Долф.

- Само ако им наредиш.

- Това пък какво значи? - попита той.

- На зомби може да се нареди да убива хора, стига съживителят да има достатъчно сила.

- Зомби като оръжие?

Кимнах:

- Да, нещо такова.

- Че кой би измислил подобно клане?

- Не съм сигурна какво се е случило тук - заявих.

- Знам. Но кой е способен на това?

- Ами, дявол го взел, аз например бих могла да се справя, но не бих го сторила. А и никой от достатъчно способните ми познати не би се осмелил.

- Остави на нас да преценим - отбеляза детективът. Беше си извадил малкото тефтерче.

- Сериозно ли искаш да ти изброя имената на приятелите си, та да ги питаш да не би случайно да са вдигали зомби и да са го пращали да убива тези хора тук?

- Ако обичаш!

Въздъхнах:

- Не мога да повярвам! Добре, значи - аз, Мани Родригес, Питър Бърк и. - спрях, миг преди да изрека последното име.

- Какво има?

- Нищо. Просто си спомних, че точно тази седмица трябва да ходя на погребението на Питър Бърк. Той е мъртъв, значи надали е сред

заподозрените.

Долф ме гледаше изпитателно, а на лицето му ясно бе изписано подозрение.

- Сигурна ли си, че това са всички имена, които ще ми изброиш?

- Ако се сетя за още някого, ще те известя - заявих.

Придадох си най-невинното ококорено изражение. Ето, нямам нищо в ръкава.

- По-добре да го сториш, Анита!

- Естествено!

Долф се ухили и поклати глава:

- Кого защитаваш?

- Себе си - отвърнах.

Той ми се стори озадачен. Нека кажем просто, че не искам да настройвам някого срещу себе си.

- Кого?

Вдигнах глава към ясното августовско небе:

- Смяташ ли, че ще вали?

- По дяволите, Анита, нуждая се от помощта ти!

- Вече ти я дадох.

- Името!

- Още не. Първо ще проверя и ако ми се стори подозрително, обещавам да споделя с теб.