Усмихнатият труп

- Анита, знаеш какво имам предвид.

- Знам, аз съм „едно от момчетата“. Ясно.

- Ти си по-добра от всички момчета в работата.

- Сядай. Ще ти напълня гърлото с кафе, преди да ти се е схванала устата!

- Много труден случай си. Знаеш какво имах предвид! - Мани впи в мен кафявите си очи. Изражението му беше извънредно сериозно.

Усмихнах се:

- Да, знам, разбира се.

Взех една от близо дузината чаши в кухненския ми шкаф. Любимите ми са окачени на специалната поставка на бара.

Мани седна, отпи кафе и огледа чашата си. Беше червена и на нея с черни букви пишеше: „Аз съм студенокръвна кучка, но ме бива за тая работа“. Гостът ми се разсмя и от носа му пръсна кафе.

Аз пък пиех моя еликсир от чаша, украсена с пухкави бебета пинг-винчета. Не си го признавам - в никакъв случай! - но тя ми е любимата.

- Защо не носиш пингвинската си чаша на работа? - полюбопитс-тва Мани.

Последната блестяща идея на Бърт беше всички ние да си имаме собствени чаши за кафе на работа. Смяташе, че това ще добави домашен уют към офиса. Аз занесох сива съдинка със сив надпис: „Тва е мръсна работа и се налага да я върша аз!“. Бърт ме накара да я върна вкъщи.

- Кеф ми е да дърпам каишката на Бърт.

- Значи ще продължиш да мъкнеш неприемливи чаши.

Ухилих се:

- Ахъм.

Колегата ми само поклати глава.

- Наистина съм ти благодарна, че ще ме придружиш при Доминга.

Той сви рамене:

-Не бих те оставил да се изправиш сама срещу жената-дявол, нали?

Намръщих се при споменаването на този прякор, или може би беше обида?

- Е, жена ти нарича така Доминга, не аз.

Мани погледна към захвърления небрежно на масата пистолет.

- Да, но ще носиш оръжие, просто за всеки случай.

Изгледах колегата си над ръба чашата.

- За всеки случай.

- Ако се стигне до престрелка, Анита, значи сме загазили. Там гъмжи от телохранители.

- Не смятам да стрелям по някого. Просто ще идем да й зададем няколко въпроса. Това е всичко.

Мани изсумтя.

-Рог favor⁹, сеньора Салвадор, случайно наскоро да сте вдигали зомби-убиец?

- Я стига, Мани! Знам, че е малко странно...

- Странно ли? - той поклати глава. - „Странно“, казва тя. Ако разсърдиш Доминга Салвадор, странностите ще са само началото.

- Не е задължително да идваш.

- Ти ме повика за подкрепление! - Той ми се ухили с онази негова бляскава белозъба усмивка, която озаряваше цялото му лице. - Не звънна на Чарлз или на Джеймисън. Обади се на мен и, Анита, това е най-хубавият комплимент, който можеш да направиш на един старец!

- Ти не си старец - казах го искрено.

- Е, жена ми все ми повтаря съвсем друго. Росита ми е забранила да ходя на лов за вампири с теб, но не може да ме опази от свързаните със зомбита дейности, поне засега.

Изненадата ми сигурно си пролича, защото Мани продължи:

- Знам какво сте си говорили преди две години, докато бях в болницата.

- За малко да умреш - уточних аз. - А ти колко счупени кости имаше?

- Росита отправи съвсем разумна молба, Мани. Ти имаш да мислиш за четири деца.

- И съм твърде стар, за да коля вампири. - той говореше с ирония,

но и с горчивина.

- Никога няма да бъдеш твърде стар за това - отбелязах.

- Приятна мисъл. - колегата ми отпи от кафето си. - Най-добре да тръгваме. Сеньората не бива да ни чака.

- Боже опази! - ухилих се аз.

- Амин!

Взрях се в него, докато той плакнеше чашата си на мивката.

- Да не би да знаеш нещо, което не ми казваш?

- Не - отвърна Мани.

На свой ред изплакнах чашата си, все още втренчена в него. Наясно бях за подозрителната бръчка на челото си.

- Мани?

- Честна мексиканска, не знам нищичко.

- Тогава какво има?

- Нали знаеш, че бях вудун преди Росита да ме покръсти в чистото християнство?

- Да, и?

- Доминга Салвадор не беше просто една от жриците ми. Беше ми любовница.

Позяпах го няколко секунди.

- Майтапиш ли се?

Мани ми отвърна извънредно сериозно:

- Не бих се шегувал с подобно нещо.

Свих рамене. Изборът на съкреватници на познатите ми често ме изумява.

- Значи, затова успя да ми уредиш среща така мълниеносно?

Той кимна.

- Защо не си ми казвал преди?

- Защото можеше да се опиташ да се вмъкнеш там без мен.

- Толкова зле ли щеше да е?

Мани просто ме съзерцаваше с извънредно сериозен поглед.

- Вероятно.

Взех си пистолета от масата и го пъхнах в кобура в панталона. Осем патрона. Браунингът можеше да побере четиринайсет. Но да се върнем в реалността: ако ще ми трябват повече от осем патрона, значи да се пиша мъртвец. Също и Мани.

- Мамка му - прошепнах.

- Какво?

- Имам чувството, че отивам на гости на Торбалан.

Мани завъртя лекичко глава.

- Сравнението си го бива.

Страхотно, ама направо велико изказване! Защо ли изобщо си пъхах главата в бърлогата на лъва? Пред очите ми изплува образът на покритото с кръв плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс. Добре де, знаех защо съм се хванала на хорото. Ако имаше и най-малък шанс момчето още да е живо, лично щях да сляза до ада - стига да ми се отваря и шанс да се върна оттам. Не казах това на глас. Не исках да узная дали адът също е добро сравнение.

5