Усмихнатият труп

- Трябва да си готова, Анита. Тя ще прати нещо по петите ти. Според мен, просто, за да те изплаши, не да ти навреди наистина.

- Защото ме накара да призная, че няма да я убия ли?

- Не защото всъщност не вярва, че ще я убиеш. Заинтригувана е от силата ти. Според мен предпочита да те посвети, не да те унищожи.

- Да стана част от фабриката й за производство на зомбита.

-Да.

- Не и в този живот.

- Сеньората не е свикнала да й отказват, Анита!

- Проблемът е неин, не мой.

Мани ме погледна и отново се концентрира върху движението.

- Тя ще го направи твой.

- Ще се справя.

- Не може да си толкова самоуверена!

- Не съм, но какво точно искаш да направя - да се пречупя и да ревна ли? Ще се оправям с това, когато и ако - нещо шумно се намъкне през прозореца ми.

- Не можеш да се справиш със Сеньората, Анита. Тя е силна - по-силна, отколкото някога би могла да си представиш.

- Тя ме изплаши, Мани. Наистина съм впечатлена. Ако прати нещо, с което не мога да се справя, ще избягам. Става ли?

- Не става. Ти не знаеш, просто не знаеш.

- Чух онази твар в коридора. Подуших я. Изплашена съм, но тя е просто човек, Мани. Никакви идоли няма да я опазят от куршум!

- Е, куршумът може да я нарани, но няма да я свали.

- Това пък какво значи?

- Ако я улучиш в главата или гърдите и ти се стори мъртва, лично аз бих се отнесъл с нея като с вампир. Режа главата и вадя сърцето. Тялото изгарям. - той ме стрелна с ъгълчето на окото си.

Не казах нищо. Обсъждахме убийството на Доминга Салвадор. Тя пленяваше души и ги влагаше в трупове. Което беше извращение. Вероятно щеше да ме нападне първа. В дома ми щеше да допълзи някакво свръхестествено чудовище. Тя беше зла и щеше да ме нападне първа. Дали ако й устроех засада, щеше да се брои за убийство? Аха. Щях ли въпреки това да го направя? Оставих мисълта да ври на бавен огън. Обръщах я като сладкиш, вкусвайки идеята. Да, бих могла да я осъществя.

Би трябвало да се почувствам зле от факта, че съм способна на убийство, независимо от причината, и не трепвам. Но не ми стана зле. Беше по-скоро успокоително да знам, че ако Сеньората ме притисне, мога да отвърна на удара. Коя бях аз, че да замерям Мани с камъни заради убийства с двайсетгодишна давност? Аха - наистина, коя ли.

8

Беше ранен следобед. Мани ме остави, без да каже и дума. Не поиска да се качи, а и аз не го поканих. Все още не знаех какво да си мисля за него, Доминга Салвадор и негниещите зомбита, допълнени с души. Реших да не умувам по въпроса. Нуждаех се от усилени физически упражнения. И точно като по поръчка, този следобед имах час по джудо.

Заслужила съм си черен колан, което звучи далече по-представи-телно, отколкото всъщност е. Справям се добре на доджото, където има съдии и правила. Но в истинския свят, където повечето лоши типове са по-тежки от мен с по петдесетина кила, предпочитам да се доверявам на оръжието.

Всъщност тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато звънецът иззвъня. Оставих претъпкания спортен сак и надникнах през малката шпионка. Всеки път ми се налага да застана на пръсти, за да видя нещо през нея.

Изкривеният образ беше на рус, светлоок и смътно познат мъж. Оказа се Томи - мускулестият бодигард на Харолд Гейнър. Денят просто ставаше от чудесен по-чудесен!

Обикновено не нося пистолет на уроците по джудо. Все пак са следобед. През лятото това означава и ярко слънце. Истински опасните неща не излизат от бърлогите си преди залез. Запретнах червеното поло, което носех, и пристегнах на място вътре в панталона си кобура. 9-ми-лиметровият пистолет, джобен размер, ми убиваше съвсем малко. Ако знаех, че ще ми потрябва, бих обула по-широки джинси.

Звънецът пак позвъни. Не бях се обадила, за да уведомя Томи, че съм вкъщи. Той не изглеждаше обезкуражен. Позвъни за трети път, по-продължително.

Поех си дълбоко дъх и отворих вратата. Втренчих се в светлите очи на госта си. Все още бяха празни и мъртви. Идеалният мрак. Томи, Томи, с този поглед ли си се родил или се налага да се упражняваш?

- Какво искаш? - попитах.

Той изкриви устни:

- Няма ли да ме поканиш?

- Нямам такова намерение.

Телохранителят на Гейнър сви масивните си рамене. Забелязах каишите на нараменния кобур под сакото на костюма му. Нуждаеше се от

по-сръчен шивач.

Отляво се отвори врата. Излезе някаква жена с бебе на ръце. Заключи, преди да се обърне и да ни забележи.

- О, здрасти - усмихна ни се широко.

- Здравей - казах.

Томи кимна.

Жената се обърна и тръгна към стълбите. Мърмореше на бебчето си някакви нечленоразделни глупотевини.

Телохранителят пак ме погледна:

- Наистина ли искаш да си стоим в коридора?

- Че какво толкова правим?

- Говорим за работа. За пари.

Погледнах го внимателно, но изражението му не ми подсказа нищо. Единственото ми успокоение беше, че ако Томи се канеше да ми стори зло, вероятно нямаше да дойде у дома, за да ми го причини. Вероятно.

Отстъпих назад и отворих много широко вратата. Стоях извън обхвата на ръцете му, когато той влезе в апартамента. Огледа се.

- Хубаво, чисто местенце.

- Почистване по домовете - уточних. - Хайде да си говорим по работа, Томи. Имам ангажимент!