Усмихнатият труп

Проправих си път през топящата се тълпа и редиците столове. Тъмнокосият мъж държеше ръцете на вдовицата, докато тя пищеше и се бореше. Беше паднала на земята и черната й рокля се беше вдигнала високо нагоре. Отдолу носеше бяло бельо. Разтеклата се по лицето й спирала приличаше на черна кръв.

Застанах точно пред възрастния господин и двете деца. Той се взираше в жената, сякаш никога повече няма да помръдне.

- Господине - казах. Той не реагира. - Господине?

Мъжът примигна и погледна надолу към мен, сякаш току-що бях изникнала от нищото.

- Господине, нима смятате, че децата трябва да гледат това?

- Тя ми е дъщеря - отвърна дядото. Имаше дълбок и плътен глас. Упоен ли беше или просто изпитваше болка?

- Съчувствам ви, господине, но точно сега децата трябва да стигнат до колата.

Вдовицата започна да вие - високо и нечленоразделно, разкъсвана от болка. Момиченцето се разтрепери.

- Вие сте й баща, но сте и техен дядо. Дръжте се като такъв. Махнете ги оттук!

В погледа му просветна гняв:

- Как смеете.

Той изобщо нямаше да се вслуша в думите ми. Бях просто някакъв нарушител на мъката им. По-голямото дете, момче на около пет години, ме зяпаше изотдолу. Кафявите му очи бяха огромни, а слабото лице -толкова бледо, че приличаше на призрак.

- Мисля, че вие трябва да си отидете - обади се дядото.

- Прав сте. Толкова сте прав. - казах. Заобиколих ги по тревата и под яркото слънце. Не можех да помогна на децата. Не можех да им помогна, както не бе имало и кой да помогне на мен. Бях оцеляла. Те също щяха да се справят, може би.

Мани и жена му ме чакаха. Росита ме прегърна.

- Трябва да дойдеш в неделя на обед, след църква!

Усмихнах се:

- Съмнявам се, че ще успея, но благодаря за поканата.

- Братовчед ми Албърт идва на гости - допълни тя, - той е инженер. Може да ти бъде добър партньор.

- Не се нуждая от партньор, Росита!

Тя въздъхна.

-Печелиш твърде много пари за жена. Заради това не ти трябва мъж.

Свих рамене. Ако изобщо някога се омъжа, в което бях започнала да се съмнявам, нямаше да е заради пари. Щеше да е по любов. По дяволите, нима чаках любовта? Нъц, не и аз.

- Трябва да вземем Томас от детската градина обади се Мани. Усмихваше ми се извинително иззад раменете на Росита. Тя беше почти една глава по-висока от него. Надвисваше и над мен.

- Разбира се. Предай много поздрави на хлапето!

- Трябва да дойдеш на вечеря - обади се Росита. - Албърт е много приятен младеж.

- Благодаря, че не си ме забравила, но предпочитам да се въздържа.

- Хайде, жено - обади се Мани. - Синът ни чака!

Тя го остави да я издърпа към колата, но на мургавото й лице бе изписано неодобрение. Дълбоко в себе си Росита се чувстваше засегната, задето съм на двадесет и четири и в близко бъдеще не ме очаква брак. Тя, също както и мащехата ми.

Изобщо не виждах Чарлз. Вероятно бързаше към офиса за среща с клиенти. Предположих, че това се отнася и за Джеймисън, но той стоеше сред тревата и ме чакаше.

Беше безупречно облечен, с идеално изгладени ревери и тясна червена вратовръзка на ситни черни точици. Иглата на вратовръзката беше сребърна, с оникс. Джеймисън ми се усмихна, което винаги е лош знак.

Зеленикавите му очи бяха някак празни, сякаш художникът бе изтрил част от кожата. Ако човек плаче много, кожата от силно зачервена става мътнобяла.

- Радвам се, че мнозина от нас дойдоха - отбеляза той.

- Знам, че ти беше приятел, Джеймисън. Моите съболезнования!

Той кимна и сведе поглед към дланите си. Държеше в ръка слънчеви очила. Пак вдигна очи и се втренчи в лицето ми. Твърде сериозен.

- Полицията не иска да сподели нищо със семейството - заяви. -Гръмват Питър, а ченгетата нямат ни най-малка представа кой го е сторил.

Щеше ми се да го уверя, че полицията прави всичко възможно, защото така и беше. Но в Сейнт Луис всяка година стават ужасно много убийства. Състезавахме се с окръг Вашингтон като столица на убийствата в Щатите.

- Те правят всичко възможно, Джеймисън!

- Тогава защо не споделят нищо с нас? - Сви юмруци. Разнесе се остро пукане от чупеща се пластмаса. Той май не забеляза.

- Не знам - признах.

- Анита, ти си в добри отношения с ченгетата. Би ли могла да попиташ? - гледаше ме открито, с толкова истинска болка в очите. През повечето време не обръщам внимание на Джеймисън - дори не го харесвам. Той е флиртаджия, шегаджия, ужасен либерал, който смята, че вампирите са просто зъбати хора. Но днес. днес беше истински.

- Какво точно искаш да питам?

- Дали има някакъв напредък? Имат ли заподозрени? Такива неща.

Това бяха мъгляви въпроси, но пък важни.

-Ще видя какво може да се направи. - Той се усмихна кисело: -Благодаря, Анита, наистина съм ти благодарен! - и ми подаде ръка.

Приех жеста. Ръкувахме се. Той забеляза, че очилата му са счупени.

- По дяволите, деветдесет и пет долара отиват на вятъра!

Деветдесет и пет долара за слънчеви очила? Сигурно се шегуваше.

Група опечалени най-сетне отвеждаше семейството. Майката бе обградена от добронамерени роднини от мъжки пол. Те буквално я изнасяха от гроба. Децата и дядото се влачеха отзад. Никой не ще и да чуе добър съвет.