Усмихнатият труп

Той стрелна с поглед спортния сак до вратата.

- Делова среща или за удоволствие? - попита.

- Не е твоя работа.

Отново леко изкривяване на устните. Предположих, че това е неговата версия на усмивка.

- Долу в колата имам цял куфар с пари. Милион и половина, половината сега и половината след като вдигнеш зомбито.

Поклатих глава:

- Вече казах на Гейнър отговора си.

- Да, но това беше за пред шефа ти. А сега сме само ние двамата. Никой няма да научи, че си поела случая. Никой!

-Не го казах само защото имаше свидетели. Отказах, защото не принасям хора в жертва! - усмихвах се. Боже каква глупост изтърсих! След това обаче се сетих за Мани. Добре де, може и да не беше толкова глупаво. Но, все едно, нямаше да го направя.

- Всеки си има цена, Анита! Само я назови. Можем да я платим. Томи нито веднъж не спомена името на Гейнър. Единствено аз го

произнасях. Той внимаваше толкова много - твърде много.

- Нямам цена, момченце. Върни се при господин Харолд Гейнър и

му го предай.

Едва сега лицето му потъмня. Между очите му се очерта бръчка.

- Не познавам такъв човек.

- О, я стига. Не нося микрофон.

- Кажи си цената. Можем да я платим - повтори той.

- Няма цена.

- Два милиона, без данъци? - предложи телохранителят.

- Що за зомби би струвало два милиона долара, Томи? - втренчих се в леко смръщеното му лице. Какво се надява да получи Гейнър, та да изкара и печалба от подобно изпълнение?

Томи продължи да ме зяпа безизразно.

- Не ти трябва да знаеш!

- Така си и мислех, че ще кажеш. Махай се, Томи. Аз не се продавам! - отстъпих отново към вратата, с намерение да го изпроводя от къщи. Той внезапно тръгна напред - по-бързо, отколкото предполагах. Разпери мускулестите си ръце, за да ме сграбчи.

Извадих файърстара и се прицелих в гърдите му. Телохранителят застина. Мъртвите му очи примигнаха срещу мен. Огромните му длани се свиха в юмруци. Нагоре по врата му запълзя почти пурпурна червенина. Гняв.

- Не го прави - наредих съвсем тихо.

- Кучка - озъби ми се той.

- Е, Томи, хайде да не се обиждаме, а? Карай по-кротко и може и двамата да доживеем до славното утре!

Светлите му очи прескочиха от пистолета към лицето ми, след това обратно към оръжието.

- Няма да си толкова корава без желязото!

Ако мислеше, че ще му предложа канадска борба, значи го очакваше разочарование.

- Махай се, Томи, иначе ще те гръмна още сега. И цялата мускулатура на света няма да те спаси!

В мъртвите му очи проблесна искрица, след това цялото му тяло се отпусна. Той вдиша дълбоко през носа си.

- Добре, днес ти печелиш. Но ако продължиш да разочароваш шефа ми, ще се наложи да те спипам без оръжието! - телохранителят изкриви устни. - И ще видим колко си корава всъщност!

Тихо гласче в главата ми се обади: „Застреляй го сега!“. Бях абсо-лютно сигурна, че скъпият Томи ще ме издебне някой ден. Не исках да ми се мотае зад гърба, но. Не можех и да го убия ей така само защото смятам, че някой ден може да ме подгони. Причината не беше достатъч-но основателна. А и как бих обяснила подобно нещо на полицията?

- Махай се, Томи! - отворих вратата, без да свалям от мъжа нито погледа, нито пистолета си. - Разкарай се и кажи на Гейнър, че ако продължи да ме дразни, ще започна да му пращам телохранителите опаковани!

Ноздрите на Томи трепнаха леко при тези думи и вените на врата му изпъкнаха. Подмина ме много сковано и излезе в коридора. Държах пистолета край хълбока си и го гледах, заслушана в стъпките му, които се отдалечаваха по стълбите. Когато, доколкото е възможно, бях сигур-на, че си е тръгнал, прибрах пистолета си в кобура, взех си спортния сак и тръгнах към школата по джудо. Не биваше да допускам такива дребни приключения да ми съсипят спортната програма. И бездруго утре със сигурност щях да пропусна фитнеса. Налагаше се да ходя на погребение.

Освен това, ако Томи наистина се надяваше на канадска борба, имах нужда от цялата мощ, с която можех да се сдобия.

9

Мразя погребенията. Е, това поне не беше на човек, когото съм харесвала. Гадно, но вярно. Приживе Питър Бърк беше непоносим досадник. Не виждах причина убийството автоматично да го прави светец. Смъртта, особено насилствената, обикновено превръща дори и най-гнусния тип на света в приятен човек. Откъде накъде?

Издокарана в черна рокля и с черни слънчеви очила, стоях под яркото августовско слънце и гледах процесията. Над ковчега имаше шатра, бяха струпани цветя, сложили бяха и столове за семейството. Може би се питате защо бях тук, след като не го броях дори за приятел? Защото Питър Бърк беше съживител. Не особено добър, но ние сме членове на малък клуб с тясна специализация. Ако умре някой от нас, присъстваме всички. Такова е правилото. Няма изключения. Може би само за собствената ти смърт, но като се има предвид, че ние вдигаме мъртвите

- надали.

Мога да препоръчам предприемането на някои мерки, за да не се изправи трупът от гроба като вампир, но зомбитата са друго нещо. Ако не те кремират, всеки един съживител може да те върне. Огънят бе май единственото нещо, което зомбитата уважаваха или от което се бояха.