Усмихнатият труп

- Или какво - ще ме убиеш ли? Можеш ли да ме убиеш?

Взрях се в прелестното му лице и казах:

-Да.

- Усещам копнежа ти по мен, ma petite, a и аз копнея за теб!

Свих рамене. Какво можех да кажа?

- Просто обикновена похот, Жан-Клод, нищо особено!

Което беше лъжа. Разбрах, още докато го произнасях.

- He, ma petite, имам предвид нещо по-сериозно. Започвахме да събираме тълпа - но на безопасно разстояние.

- Наистина ли искаш да обсъждаме това насред улицата?!

Той си пое дълбоко дъх и изпъшка.

- Вярно. Караш ме да се самозабравям, ma petite! Страхотно.

- Наистина закъснявам, Жан-Клод! Полицията ме чака.

- Трябва да довършим разговора си, ma petite! - отвърна той.

Кимнах. Прав беше. Опитвах се да не му обръщам внимание. Не е лесно да пренебрегнеш вампир-господар.

- Утре вечер.

- Къде? - попита той.

Колко любезно, не ми нареди да се явя в леговището му! Замислих се къде ще е най-удобно. Исках да сляза до Тендърлоин заедно с Чарлз. Той щеше да проверява работните условия на зомбитата в един нов ко-медиен клуб. Не по-лошо място от всички останали.

- Знаеш ли къде е „Усмихнатият труп“?

Жан-Клод се усмихна и за миг забелязах връхчетата на зъбите му. Някаква жена в тълпата изпъшка.

-Да.

- Да се видим там. да речем, в единайсет.

- За мен ще бъде удоволствие! - думите погалиха кожата ми като обещание.

Мамка му.

- Ще те чакам в кабинета си, утре вечер.

-Я чакай малко! Какъв е пък този кабинет? - имах лошо предчувствие.

Усмивката му се разшири до ухилване и зъбите му заблестяха под светлината на уличните лампи.

- Ами, аз съм собственик на „Усмихнатият труп“. Мислех, че знаеш!

- Да бе, мислил си!

- Ще те чакам.

Аз бях избрала мястото. И нямаше да отстъпя.

Проклет да е.

- Хайде, Ървинг!

- Не нека репортерът да остане. Не си е получил интервюто.

- Остави го на мира, Жан-Клод, моля те!

- Ще му дам онова, за което копнее, нищо друго.

Не ми хареса как спомена копнежите.

- В какво си се забъркал?

- Аз, ma petite, да се забърквам? - усмихна се вампирът.

- Анита, искам да остана - обади се Ървинг.

Обърнах се към него:

- Не знаеш какво говориш.

- Аз съм репортер. Върша си работата.

- Закълни ми се - закълни се, че няма да го нараниш!

- Имаш думата ми - съгласи се Жан-Клод.

- Че няма да го нараниш по никакъв начин.

- Че няма да го нараня по никакъв начин. - Той запази безизразната си маска, сякаш всичките му усмивки бяха илюзия.

Лицето му притежаваше неподвижността на отдавна мъртвите. Прекрасно на вид, но изпразнено откъм живот като картина.

Погледнах в мъртвите му очи и потръпнах. Мамка му.

- Сигурен ли си, че искаш да останеш тук?

Ървинг кимна.

- Искам това интервю.

Поклатих глава:

- Ти си глупак.

- Аз съм добър репортер! - възрази той.

- И все пак си глупак!

- Мога да се грижа за себе си, Анита!

Гледахме се един друг секунда-две.

- Добре, приятно прекарване. Може ли да взема папката?

Ървинг погледна надолу, сякаш беше забравил, че я държи.

- Хвърли ни я утре заран, иначе Маделин ще получи удар.

- Добре, няма проблем! - Пъхнах обемистата папка под лявата си мишница, колкото се може по-хлабаво. Пречеше ми да си вадя пистолета, но животът не е съвършен.

Разполагах с информация за Гейнър. Имах и името на доскорошна негова приятелка. Паднала жена. Може би щеше да проговори пред мен. Може би щеше да ми помогне да намеря улики. Или пък да ме прати по дяволите. Нямаше да ми е за пръв път.

Жан-Клод ме наблюдаваше с неподвижните си очи. Поех си дълбоко дъх през носа и издишах през устата. Стига толкова за тази нощ.

- Ще се видим и с двама ви утре! - обърнах се и се отдалечих.

Имаше група туристи с фотоапарати. Един колебливо вдигна своя

към мен.

- Ако ме щракнеш, ще ти взема апарата и ще го счупя! - Усмихвах се, докато го казвах.

Мъжът несигурно свали апарата си.

- Леле, само една снимчица...

- Стига ти толкова! - заявих. - Айде мърдайте, представлението свърши!

Туристите се разсеяха като облак дим, духнат от вятър. Тръгнах по улицата към гаража. Погледнах през рамо и забелязах, че пак са се посъбрали да гледат Жан-Клод и Ървинг. Туристите бяха прави. Представлението все още продължаваше.

Ървинг беше голямо момче. Искаше интервюто си. Коя бях аз да си играя на бавачка на възрастен върколак? Дали Жан-Клод щеше да разкрие тайната на Ървинг? И ако да, имаше ли значение? Не беше мой проблем. В моя списък стояха Харолд Гейнър, Доминга Салвадор и чудовище, което ядеше добрите граждани на Сейнт Луис, щата Мисури. Нека Ървинг се оправя със собствените си проблеми. Аз си имах предостатъчно на главата.

14

Нощното небе приличаше на извита купа с течен мрак. Звездите сияеха като миниатюрни диаманти и хвърляха студена, зловеща светлина. Луната представляваше бляскав колаж от сиво и златисто-сребърно. Градът те кара да забравиш колко тъмна е нощта, колко ярка е луната и колко много са звездите.

В гробището „Бърел“ нямаше лампи. Не виждах нищо, освен далечното жълто сияние на прозорците на някаква къща. Стоях на върха на хълма, облечена в гащеризона си и с маратонките, и се потях.