Усмихнатият труп

Тялото на детето бе изчезнало. Намираше се в моргата, в очакване на вниманието на съдебния лекар. Бях приключила с него. Нямаше да се налага да го виждам отново. Освен в сънищата си.

Долф стоеше до мен. Не каза нито дума, просто разглеждаше тревата и натрошените надгробни камъни, и чакаше. Чакаше да извърша магията си. Да извадя зайчето от шапката. Най-доброто, което можеше да се случи, беше зайчето да е вътре и да го унищожим. Следващото по ред на желанията - да намерим дупката, от която е дошло. Това поне щеше да ни подскаже нещичко. А нещичко щеше да е по-добре от това, което знаехме в момента.

Изтребителите на вредители ни следваха на няколко крачки разстояние. Мъжът беше нисък, месест, с късо подстригана сива коса. Изглеждаше като треньор по ръгби в отпуска, но държеше преметнатата на ремък през гърба му огнепръскачка, сякаш е живо същество. Галеше я с дебелите си ръце.

Жената беше млада, на не повече от двайсет години. Рядката й руса коса бе вързана на опашка. Беше малко по-висока от мен - значи дребна. Около лицето й висяха свободни кичури. Очите й бяха широко отворени, отглеждаше внимателно високата трева. Досущ като стрелец на пост.

Надявах се, че пръстът не я сърби на спусъка. Не исках да ме изяде зомби убиец, но не исках и да ме поливат с напалм. Да изгоря жива или да ме изядат жива? А да има нещо друго в менюто?

Тревата пукаше и шумолеше като сухи есенни листа. Ако вкарахме в употреба огнепръскачките, щяхме да предизвикаме пожар. И да извадим късмет, ако се измъкнем. Но зомби може да се спре единствено с огън. Ако търсеното от нас чудовище беше зомби, а не нещо съвсем

различно.

Поклатих глава и тръгнах напред. Съмненията нямаше да ни отведат доникъде. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш - това е главно-то правило в живота ми.

Сигурна съм, че сеньора Салвадор си имаше специален ритуал или жертва за откриване на гроба на зомби. Явно спазваше доста повече правила от мен самата. Разбира се, уменията й позволяваха да затваря души в гниещи трупове. Аз лично не съм мразила човек толкова, че да му сторя такова нещо. Да убивам да, но да затворя душата му и да го карам да седи и да чака, и да чувства как тялото гние. Не, това не е просто извратено, по-лошо е. Това е зло. Сеньората трябваше да бъде спряна и само смъртта би помогнала. Въздъхнах. Друг проблем - за друга нощ.

Притесняваше ме фактът, че стъпките на Долф отекват в синхрон с моите. Погледнах през рамо към двамата изтребители. Те избиваха всичко - от термити до гули, но гулите са страхливци и най-вече - мър-шояди. Каквото и да търсехме тук, то не закусваше мърша.

Чувствах и тримата зад гърба си. Стъпките им май бяха по-шумни от моите. Опитах се да прочистя съзнанието си и да започна с претърсването, но чувах само стъпките им. Усещах единствено страха на жената. Те ми пречеха да се концентрирам.

Спрях.

- Долф, трябва ми повече пространство!

- Това пък какво значи?

- Отдръпни се малко. Съсипваш ми концентрацията!

- Може да се озовем твърде далече, за да ти помогнем.

-Ако зомбито излезе от земята и се впие в мен. свих рамене. -Какво ще правите тогава - ще го полеете с напалм и ще ме препечете и мен, а?

- Ти каза, че единственото ни оръжие е огънят - напомни ми той.

- Така е, но ако зомбито наистина нападне някого, кажи на изтребителите да не пържат жертвата!

- Ако зомбито докопа някой от нас, не можем да използваме напалм? - уточни той.

- Бинго!

- Можеше да го споменеш по-рано.

- Току-що се сетих.

- Страхотно!

Свих рамене.

- Ще си взема бележка. Пропускът е мой. Просто се поотдръпнете и ме оставете да си върша работата! - приближих се достатъчно до него, за да прошепна: - И наблюдавай жената. Струва ми се достатъчно уплашена, за да започне да стреля по сенки!

- Те са изтребители, Анита, не са ченгета или убийци на вампири!

- Тази вечер обаче животът ни зависи от тях, така че я дръж под око, става ли?

Той кимна и погледна към двамата изтребители. Мъжът се усмихна и кимна. Момичето продължаваше да се озърта. Почти можех да подуша страха й.

Тя имаше право да се бои. Защо тогава се дразнех толкова? Защото ние с нея бяхме единствените жени наоколо и трябваше да се покажем по-добри от мъжете. По-смели, по-бързи, по-сръчни. Това е правилото при игра с големите момчета.

Закрачих сама през тревата. Изчаках, докато единственото, което започнах да чувам, беше самата трева - мека, суха, шепнеща. Като че ли се опитваше да ми каже нещо със своя стържещ, трескав глас. Трескав и уплашен. Тревата ми звучеше уплашена. Това беше глупаво. Растенията не могат да чувстват. Аз обаче мога, а цялото ми тяло беше покрито с пот. Тук ли беше? Дали тук, в тревата, се криеше в очакване тварта, която бе превърнала жив човек в порции сурово месо?