Усмихнатият труп

Не. Зомбитата не са достатъчно умни за такива неща, но, разбира се, това се бе оказало достатъчно хитро да се скрие от полицията. Което си е ум като за един труп. Прекалено много ум. Може и да не беше зом-би, всъщност. Най-сетне бях намерила нещо, което да ме плаши повече от вампирите. Смъртта не ме тревожи чак толкова. Заради християнството и тъй нататък. Но начинът, по който умираш. Да те изядат жив. Един от трите най-непредпочитани от мен начини да си идеш от този свят.

Кой изобщо би си помислил, че мога да се страхувам от зомби от каквото и да е зомби? Колко иронично. Ще се посмея после, когато устата ми не е толкова пресъхнала, дявол го взел.

Долавяше се същото онова тихо очакване, присъщо на всички гробища. Сякаш погребаните колективно сдържат дъх в очакване, но на какво? На възкресение? Може би. Но съм се занимавала с мъртвите твърде дълго, за да вярвам точно в този отговор. Умрелите са като живите. Вършат различни неща.

Повечето хора умират и отиват в рая или в ада, и това е всичко. Но малцина, по някаква тяхна причина, не го правят. Призраци, неспокойна душа, насилие, зло или просто объркване - всичко това може да прикове един дух към земята. Не казвам, че приковава душата. Не вярвам в това, но остава да се рее все някакъв спомен за душата, естеството.

Дали очаквах от тревата да изскочи привидение и да ми се нахвърли с писъци? Не. Досега не бях виждала призрак, способен действително да причини физическа вреда. Ако предизвиква физическо нараняване, значи не е призрак; демон може би, или дух на някой магьосник -черна магия - но призраците не нараняват.

Това бе почти успокоителна мисъл.

Земята хлътна под краката ми. Спънах се и се хванах за един от надвисналите надгробни камъни. Хлътнала пръст, гроб без камък. По крака ми премина гъделичкаща вълна - намек за призрачна енергия. Отскочих назад и се тръшнах тежко на земята.

- Анита, наред ли е всичко? - подвикна Долф.

Погледнах към него и открих, че тревата напълно ме скрива от поглед.

- Добре съм - извиках. Изправих се внимателно на крака, така че да не стъпвам върху стария гроб. Който и да лежеше под земята, той или тя не бяха доволни от преминаването ми. Мястото беше „горещо“ - не призрак или дори следа от такъв, но имаше нещо. Навярно навремето е бил истински призрак, но с годините се е изтъркал. Духовете се износват като стари дрехи и отиват там, където им е мястото на старите призраци.

Хлътналият гроб щеше да избледнее напълно още по мое време. Тоест, ако успея още няколко годинки да избягвам зомбита убийци. И вампири. И хора с пушки. О, по дяволите, това горещо петно вероятно ще ме надживее!

Погледнах през рамо и видях Долф и изтребителите на около двадесетина метра. Двадесет метра - нима бяха толкова далече? Бях им казала да отстъпят, но нямах предвид да ме оставят да се ветрея тук самичка. Е, просто никога нямам насита!

Ако им извиках да се приближат, как смятате, щяха ли да се ядосат? Вероятно. Тръгнах отново напред, като се стараех да не настъпвам други гробове. Но това не беше лесно при условие, че повечето камъни се криеха във високата трева. Толкова много гробове без паметници, такава разруха.

Можех да се въртя безцелно цялата проклета нощ. Нима наистина смятах, че ще мина случайно върху правилния гроб? Да. Надеждата умира последна, особено ако алтернативите не са особено човешки.

Вампирите навремето са били обикновени човешки същества;

зомбитата също. Повечето ликантропи отначало са хора, макар че има и редки проклятия, които се наследяват. Всички чудовища започват нормални, като изключим мен. Събуждането на мъртъвци не е професия по избор. Не е като да съм седнала някой ден в кабинета на училищния наставник и да съм казала: „Искам да си изкарвам хляба като вдигам мъртвите!“. Не, не става нито толкова лесно, нито толкова чистичко.

Винаги съм имала склонност към смъртта. Винаги. Нямам предвид пресните трупове. Не, не се бъркам на душите, но щом веднъж душата отлети, аз го научавам. Мога да го усетя. Смейте ми се, ако искате. Това е истината.

Когато бях малка, имах куче. Точно като повечето дечица. И, също като кучетата на другите дечица, тя почина. Бях на тринайсет години. Погребахме Джени в задния двор. Една седмица след смъртта й се събудих и открих, че се е свила до мен. Гъстата й черна козина бе покрита с гробищна пръст. Мъртвите й кафяви очи следяха всяко мое движение, също както когато бе жива.

В първия замайващ миг си помислих, че е жива. Че сме я заровили по погрешка - но аз познавам смъртта, когато я видя. Усещам я. Викам я от гроба. Чудех се какво ли би казала Доминга Салвадор за тази история. Да вдигнеш животинско зомби. Колко шокиращо. Да вдигаш мъртвите по случайност. Колко страховито. Колко гнусно.