Усмихнатият труп

Хвърлих одеялото на пода, заедно с тениската. На, рамото - там, където ме беше ухапало зомбито - имах дебела превръзка. Какъв късмет, че чудовището не беше отхапало парче плът! Докторката ме предупреди, че трябва да ми се бие ваксина срещу тетанус. Зомбитата не пораждат нови зомбита с ухапване, но устата на мъртъвците е като помийна яма. По-сериозна заплаха са различните бактерии, но и тетанусът трябва да се взима предвид.

По краката и ръцете ми имаше съсирени ивици кръв. Не си дадох труд да си мия ръцете. После щях да се окъпя. Да се почистя цялата наведнъж.

Тениската висеше почти до коленете ми. Отпред имаше голяма карикатура на Артър Конан Дойл, който наднича през огромна лупа, а едното му око е комично уголемено. Взирах се в огледалото над мивката и гледах тениската. Беше мека, топла и успокоителна. А точно сега имах нужда от успокоение.

Старата тениска беше съсипана. Нямаше начин да я спася. Но може би щях да спася някои от пингвините. Пуснах водата във ваната. Ако бяха ризи, щях да ги накисна в студена вода. Дали действаше и при играчките?

Извадих маратонки изпод леглото. Изобщо не ми се щеше да крача само по чорапи през съсирващите се петна. За тази цел имаше обувки. Добре де, изобретателят на „Найки Еърс“ надали ги беше правил за вър-вене по съхнеща кръв от зомби. Трудно е да предвидиш всичко.

Два от пингвините бяха станали кафяви от кръвта. Набързо ги за-мъкнах в банята и ги пуснах във водата. Натисках ги надолу, докато се просмукаха достатъчно, за да останат поне отчасти потопени, след това спрях кранчето. Ръцете ми бяха по-чисти. Не и водата. Кръвта се източваше от двете меки играчки, като от изцедена мокра гъба. Ако тези

двете се изчистеха, сигурно щях да спася всичките.

Избърсах си ръцете в одеялото. Нямаше смисъл да цапам нещо друго с кръв.

Зигмунд, пингвинът, с когото спях от време на време, бе само опръскан. Просто няколко капчици по рошавото му бяло коремче. Е, все някакъв късмет! Почти го пъхнах под мишница, за да го държа, докато давам показания. Но Долф вероятно не би ме издал. Сложих Зигмунд по-далече от най-гадните петна, сякаш това щеше да помогне. Но се почувствах по-добре при вида на глупавата играчка, натикана в безопасност в ъгъла. Да му се не види.

Зербровски надничаше в аквариума. Погледна към мен.

- Това са най-големите проклети скаларии, които съм виждал! Човек може да си ги опържи в тигана!

- Остави рибите на мира, Зербровски! - посъветвах го.

Той се ухили.

- Разбира се, беше просто предложение!

В кухнята Долф седеше със скръстени на масата ръце. Изражението му бе неразгадаемо. Ако бе разстроен, че тази нощ катастрофата ми се е разминала на косъм, не му личеше. Но пък на Долф никога нищо не му личи. Най-силната емоция, която някога съм го виждала да изявява, бе точно в този случай. Зомбито убиец. Избитите цивилни.

- Искаш ли кафе? - попитах.

- Определено.

- И аз - обади се Зербровски.

- Само ако се помолиш!

Той се облегна на стената точно до кухнята.

-Моля!

Извадих торбичка със зърна от фризера.

- Ти си държиш кафето в хладилника! - изуми се Зербровски.

- Никой ли не ти е варил истинско кафе? - попитах.

- Моята представа за хубаво кафе е „Тейстър'с чойс“¹⁶.

Поклатих глава:

-Варварин!

- Ако вие двамата сте свършили с хитроумните подмятания - обади се Долф, - дали не бихме могли да започнем с показанията?

Каза го с доста по-мек тон, отколкото изискваха думите му.

Усмихнах се на него и Зербровски. Дявол го взел, приятно ми беше да ги видя и двамата. Сигурно бях по-тежко ранена, отколкото предполагах, след като се радвах на Зербровски!

- Ами, спях си и си гледах работата, когато се събудих и открих, че над мен се е надвесило зомби - отделих една доза зърна и ги сипах в малката черна кафемелачка, която си бях купила, защото подхождаше на кафеварката.

- Какво те събуди? - попита Долф.

Натиснах бутона на мелачката и кухнята се изпълни с богатия аромат на прясно смляно кафе. Ах, каква наслада!

- Надуших трупове - заявих.

- Обясни ми.

- Сънувах и надуших трупна гнилоч. Не влизаше в сюжета на съня. Това ме събуди.

-И после? - Долф беше извадил вечното си тефтерче. Държеше молив.

Съсредоточих се в дребните подробности по ритуала с варенето на кафе и разказах на полицая всичко, включително подозренията си за сеньора Салвадор. Докато свърша, кафето започна да кипи и да изпълва апартамента ми с онзи присъщ на кафетата великолепен аромат.

- Значи смяташ, че Доминга Салвадор е нашата съживителка? - попита Долф.

-Да.

Той се втренчи в мен през малката маса. Гледаше ме извънредно сериозно.

- Можеш ли да го докажеш?

-Не.

Той си пое дълбоко дъх и затвори за миг очи.

- Страхотно, направо страхотно!

- Кафето ми мирише на готово - обади се Зербровски. Беше седнал на пода, с гръб, облегнат на кухненската каса.

Станах и напълних чашите.