Усмихнатият труп

Опаковах си багаж за през нощта. Два ката дрехи и един пингвин с току-що изчистено коремче. Папката на Харолд Гейнър - и бях готова за тръгване. Опаковах също и двата пистолета: файърстарът в кобура на кръста и браунинга под мишницата ми. Него скрих с помощта на шлифер. Носех допълнителни муниции в джобовете на якето си. За двата пистолета разполагах с общо двайсет и два патрона. Двайсет и два патрона. защо ли не се чувствах в безопасност?

За разлика от повечето ходещи мъртъвци, зомбитата понасят докосването на слънчевите лъчи. Не им харесва, но се примиряват. Доминга можеше да нареди на някое зомби да ме убие посред бял ден също така спокойно, както и нощно време. Не би могла да вдигне мъртвец през деня, но ако планираше нещата правилно, щеше да събуди трупа предишната нощ и да го прати да ме хване на следващия ден. Вуду жрица с ме-ниджърски способности за планиране. Какво пък, каквато съм късметлийка.

Всъщност не вярвах, че Доминга има резервни зомбита, които само чака да хвърли по мен. Въпреки това се чувствах параноично настроена тази сутрин. Параноята е просто друго определение за дълголетие.

Излязох в тихия коридор и се огледах и в двете посоки, все едно бях на улица. Нищо. Никакви ходещи трупове не се криеха в сенките. Никой, освен нас, ранните пилета. Единственият звук бе съскането на климатика. Коридорът имаше определено излъчване. Достатъчно често се прибирам вкъщи рано призори и познавам вкуса на тишината. Обмислих това за около минута. Знаех, че е почти призори. Не от часовник или от прозореца, а на някакво по-дълбоко ниво. Някакъв инстинкт, присъщ на моите предци, които са се крили в тъмна пещера и са се молили за светлина.

Повечето хора се страхуват от мрака по неясни за тях причини. Боят се от онова, което може да ги чака там. Аз вдигам мъртвите. Убила съм над дузина вампири. Знам какво се крие в мрака. И се ужасявам от това. По идея хората трябва да се боят от неизвестното, но когато познанието е толкова ужасяващо, незнанието е благословия.

Знаех какво щеше да ми се случи, ако се бях провалила снощи. Ако бях по-бавна или имах по-лош прицел. Преди две години имаше три убийства. Не ги свързваше нищо, освен начинът на настъпване на смъртта. И трите жертви бяха разкъсани от зомбита. Не са били изядени. Нормалните зомбита не ядат нищо. Могат да те ухапят един-два пъти, но само дотам. Един от пострадалите беше с прехапан гръклян, но и това е било случайност. Зомбито просто захапва най-близката до него телесна част. Случило се е така, че нараняването е било смъртоносно. Чист късмет.

Едно зомби по принцип просто ще те накъса на парченца. Също като момченце, което къса крилцата на муха.

Вдигането на зомби с цел да бъде смъртоносно оръжие означава ав-томатично смъртно наказание. Съдебната ни система дяволски се разбърза през последните няколко години. Напоследък смъртната присъда е точно това, което името подсказва. Особено, ако престъплението ти е свързано със свръхестественото. Вещиците вече не ги изгарят. Слагат ги на електрическия стол.

Ако успеех да се добера до улики, държавата щеше да убие Домин-га Салвадор вместо мен. Джон Бърк също, ако успеехме да докажем, че съзнателно е предизвикал умопобъркването на въпросното зомби. Проблемът със свръхестествените престъпления е, че трудно се доказват в съда. Повечето заседатели не са наясно с модерните заклинания и магии. По дяволите, то и аз не съм. Но съм се опитвала да обяснявам в съда що е то зомби и вампир. Научих се да говоря просто и да добавям всички по-кървави подробности, които защитата ми позволи. Заседателите оценяват зловещото изпълнение. Повечето свидетели или са ужас-но досадни, или са сърцераздирателни. Аз се старая да бъда интересна. Малко да променя ритъма.

Паркингът беше тъмен. Звездите още сияеха отгоре, но вече избледняваха като свещи под силен вятър. Можех да вкуся зората във въздуха. Да я близна с език. Може би заради лова на вампири, с който се занимавам, но съм по-добре приспособена към смените на светлина и мрак, отколкото преди четири години. Тогава не можех да долавям пришествието на зората.

Разбира се, и кошмарите ми бяха далече по-малко интересни преди четири години. Човек придобива нещо и губи друго в замяна. Такава е системата на живота.

Минаваше пет сутринта, когато влязох в колата си и се насочих към най-близкия хотел. Нямаше начин да остана в апартамента си, докато чистачките не убиеха миризмата в него. Ако изобщо успееха да се справят. Хазяинът ми щеше направо да умре от щастие, ако не успееха.

Щеше да остане още по-малко възторжен от наличието на дупки от куршуми и от разбития прозорец. Смяна на стъклото. Измазване на стените, може би?

Всъщност нямах представа как се ремонтират такива дупки. Надявах се само, че договорът ми за наем не може да бъде обжалван в съда.

Първите утринни лъчи се разгаряха на изток. Чисто бяла светлина, която се разпръсва като лед върху мрака. Повечето хора смятат зората за толкова пищна, колкото и залеза, но първият цвят на утрото е бялото, и е абсолютно безличен - по-скоро отсъствие на нощ.