Усмихнатият труп

Уанда се намръщи и се замисли.

- Ами. Предполагам, че е говорил за семейството си.

- И какво за семейството му?

- Незаконородено дете е. Беше вманиачен по семейството на истинския си баща.

- Знаеше ли кои са те?

Уанда кимна:

- Те бяха богати, от старите родове. Майка му е била уличница, превърната в любовница. Изхвърлили я, когато забременяла.

Точно както Гейнър постъпваше с жените си, помислих си аз. Фройд толкова често действа на практика в живота ни!

- И кой род е това?

- Така и не ми каза. Мисля, че смяташе, че мога да ги изнудвам или да ида при тях с малките му мръсни тайни. Толкова отчаяно искаше да съжаляват, задето не са го приветствали с добре дошъл в семейството! Мисля, че бе направил пари само за да стане богат като тях.

- Ако така и не ти е споменал име, откъде знаеш, че не те е лъгал?

-Не би питала, ако можеше да го чуеш. Говореше така пламенно.

Мрази ги. И иска рожденото си право. Парите им са негови по рождение.

- И как точно смята да се добере до богатството им? - попитах.

- Точно преди да го напусна, Харолд беше открил къде са погребани някои от предците му. Говореше за някакво съкровище. Заровено съкровище, би ли повярвала?

- В гробовете им?

- Не, но родът на баща му спечелил първото си състояние от речно пиратство. Плавали по Мисисипи и обирали хората. Гейнър се гордееше с това и се дразнеше от него. Казваше, че цялата им сган произлизали от крадци и курви. Как тогава са станали толкова високопоставени и могъщи в сравнение с него? - тя ме гледаше внимателно, докато го казваше. Може би забеляза зараждането на една идея.

- И от къде на къде гробовете на предците му ще помогнат за до-копването на съкровището им?

- Казваше, че ще викне някакъв вуду жрец да ги вдигне. Ще ги накара да му предадат съкровището, което е било изгубено през вековете.

- Аха! - възкликнах аз.

- Какво? Това помогна ли ти?

Кимнах. Ролята ми в малкото планче на Гейнър вече се бе изяснила. Болезнено ясна ми беше. Единственият въпрос бе защо иска точно мен за задачата. Защо да не вземе някой с наистина гадна репутация като Доминга Салвадор? Някой, който ще му вземе парите и ще убие безро-гия козел, и няма да си изгуби съня заради това. Защо аз - с моята слава на морална?

- Някога да е споменавал имена на вуду жреци?

Уанда поклати глава:

- Не, никакви имена. Винаги внимаваше с имената. Изражението ти е много странно! Как може да ти помогне това, което ти казах току-що?

- Мисля, че колкото по-малко знаеш по въпроса, толкова по-добре, нали?

Тя ме позяпа известно време, но накрая кимна.

- Предполагам.

-Има ли някакво място. - оставих изречението недовършено. Канех се да й предложа самолетен или автобусен билет за някъде. Някъде, където нямаше да може да се продава. Някъде, където щеше да оздравее.

Може би тя го прочете по лицето ми или в тишината. Разсмя се и звукът бе пищен. Нима курвите не би трябвало да се кикотят цинично?

- Май все пак си социален работник. Искаш да ме спасиш, нали?

- Толкова ужасно наивно ли е да ти предложа билет за дома или някъде другаде?

Тя кимна:

- Ужасно. А и защо ще искаш да ми помагаш? Не си мъж. Не си падаш по жени. Защо ще ми предлагаш да ме пратиш у дома?

- От чиста глупост - казах и се изправих.

- Не, не е глупаво. - Уанда ме хвана за ръката и я стисна здраво. -Но няма да е от полза. Аз съм курва. Тук поне познавам града и хората. Имам редовни клиенти. - тя ме пусна и сви рамене. - Справям се.

- С малко помощ от приятелите - допълних.

Тя се усмихна, но гримасата не беше весела:

- Курвите нямат приятели.

- Не се налага да бъдеш курва. Гейнър те е направил такава, но не е задължително да останеш.

В очите й за трети път заблестяха сълзи. Да му се не види, не беше достатъчно корава за улиците. Никой не е.

- Просто ми извикай такси, става ли? Не искам да говорим повече.

Какво можех да направя? Повиках такси. Както Уанда ме помоли,

казах на шофьора, че клиентът е в инвалидна количка. Тя остави Жан-Клод да я свали по стълбите, защото аз не можех да се справя сама. Но беше съвсем скована и неподвижна в обятията му. Оставихме я на количката на тротоара.

Гледах, докато таксито не дойде да я откара. Жан-Клод стоеше до мен в златния кръг от светлина точно пред жилищната ми сграда. Топлата светлина сякаш изсмукваше цвета от кожата му.

- Трябва да те напусна, ma petite! Беше много възпитателно изживяване, но времето ми изтича.

- Отиваш да се нахраниш, нали?

- Личи ли си?

- Малко.

- Трябва да те наричам ma verite, Анита. Винаги ми казваш истината за мен.

- Това ли означава verite? Истина? - попитах.

Той кимна.

Стана ми зле. Бях нервна, сърдита, неспокойна. Бях бясна на Ха-ролд Гейнър, задето бе превърнал Уанда в жертва. И на Уанда, задето го е допуснала. Дразнех се от себе си, защото не можех да сторя нищо по въпроса. И освен това тази нощ бях бясна на целия свят. Бях научила какво точно иска от мен Гейнър. И тази информация изобщо не ми помогна.

- Винаги ще има жертви, Анита! Хищници и плячка, така е устроен светът.

Стрелнах Жан-Клод с поглед.

- Мислех, че вече не си способен да ме четеш!