Усмихнатият труп

Джон ми се стори развеселен и озадачен.

- Няма да се ядосаш, ако прибягна до черна магия?

- Тя вече се опита да ме убие веднъж. Не смятам, че ще се откаже.

- Преживяла си нападението на Сеньората? - попита той и ми се стори изненадан.

Изражението му не ми хареса.

- Мога да се грижа за себе си, господин Бърк!

- Не се и съмнявам, госпожице Блейк! - той се усмихна. - Нараних егото ти. Май не ти хареса, че толкова се учудих, а?

- Запази си наблюденията за собствена употреба, ясно?

- Ако си преживяла челен сблъсък с онова, което може да ти изпрати Доминга Салвадор, тогава трябва да повярвам на някои от историите, които съм чул за теб. Екзекуторката, съживителка, която може да вдигне всичко - все едно на каква възраст е.

- За последното не съм убедена, но просто се старая да остана жива, това е всичко.

- Ако Доминга Салвадор иска да умреш, това няма да е лесно.

- Почти невъзможно си е, мен, ако питаш - признах.

- Тогава, нека я докопаме първи! - предложи Джон.

- По законен начин - напомних аз.

- Анита, много си наивна.

- Предложението да участваш в обиска на къщата й все още е в сила.

- Сигурна ли си, че можеш да го уредиш?

- Така мисля.

В очите на Джон Бърк блестеше нещо като мрачна светлина или искряща тъмнина. Той се усмихна напрегнато и много зловещо, сякаш обмисляше неприятни мъчения за една жена на име Доминга Салвадор. Тази мисъл явно го изпълни с удоволствие.

Кожата между раменете ми се напрегна при това му изражение. Надявах се Джон никога да не ме погледне с такъв мрачен поглед. Нещо ми подсказваше, че от него би станал кошмарен враг. Ужасен почти колкото Доминга Салвадор. Почти толкова страховит., но не съвсем.

31

Доминга Салвадор ни посрещна усмихната в гостната си. В скута на баба си седеше малкото момиченце, което при предишното ми посещение караше триколесно велосипедче. Детето беше спокойно и отпуснато като котенце. Две по-големи момчета се бяха настанили в краката на Доминга. Тя изглеждаше като символ на майчино блаженство. Направо ми се догади.

Разбира се, това, че беше най-опасната вуду жрица, която някога съм срещала, не означаваше, че не е и баба освен всичко друго. Хората рядко са едностранчиви. Хитлер е обичал кучетата.

- Добре дошли сте да претърсите, сержант! Домът ми е и ваш дом -каза сеньората със захаросан тон, същият, с който ни беше предложила лимонада или студен чай, ако предпочетем.

Ние с Джон Бърк стояхме встрани и оставяхме полицията да си върши работата. Доминга ги караше да се чувстват като глупаци заради подозренията си. Просто сладка стара дама. Даа бе!

Антонио и Енцо също стояха встрани. Малко не подхождаха на картината на бабиното блаженство, но очевидно тя искаше да има свидетели. Или пък не изключваше някаква престрелка.

- Госпожо Салвадор, нали разбирате евентуалните последици от обиска? - попита Долф.

- Няма да има последици, защото нямам какво да крия - тя се усмихна сладко. Дявол да я вземе.

- Анита, господин Бърк. - повика ни Долф.

Пристъпихме напред като асистенти в шоу на фокусник. Което не беше далече от истината. Един висок полицай държеше готова за снимки камера.

- Доколкото знам, познавате госпожица Блейк - каза Долф.

- Имала съм това удоволствие - съгласи се Доминга.

Маслото не би се стопило в лъжливата й уста.

- Това е Джон Бърк.

Очите й лекичко се разшириха. Първа пукнатина в идеалната й маскировка. Дали беше чувала за Джон Бърк? Дали името я притесни? Надявах се.

-Толкова се радвам да се запознаем най-сетне, господин Джон Бърк! - каза тя накрая.

- Винаги е приятно да се срещнеш с нов познавач на изкуството -отвърна той.

Тя леко сведе глава, приемайки комплимента. Поне не се опитваше да имитира пълна невинност. Признаваше, че е вуду жрица. Какъв напредък.

Щеше да е обидно бабата на вудуто да се прави на невинна.

- Давай, Анита - каза Долф. Без встъпителни слова, никакво чувство за театрален ефект, просто „давай“. Такъв си е той.

Извадих от джоба си пластмасова торбичка. Доминга ми се стори озадачена. Изтърсих гри-грито. Лицето й застина, досущ като маска. Ст-ранна лека усмивчица изкриви устните й.

- Това какво е?

- Хайде сега, сеньора - обади се Джон, - не се прави на глупачка! Много добре знаеш какво е.

- Знам, че е някакъв вид талисман, разбира се. Но какво - полицията вече заплашва стариците с вуду, така ли?

- Както дойде - обадих се.

- Анита! - изсумтя Долф.

- Извинявай. - погледнах към Джон и той кимна.

Оставих гри-грито на пода, на около два метра от Доминга Салвадор. Трябваше да се доверя на Джон за голяма част от нещата. С Мани бях преговорила по телефона някои от твърденията му. Ако номерът подействаше и можехме да накараме съда да го признае, ако успеехме да обясним всичко на заседателите, тогава може би разполагахме с доказателство. Колко, „ако“ станаха дотук?

Секунда-две гри-грито просто си стоеше на място, но след това ко-калчетата от пръсти се раздвижиха, сякаш ги бе погалила невидима длан.

Доминга вдигна внучка си от скута и махна на момчетата да отидат при Енцо. Седеше сама на дивана и чакаше. Странната усмивчица още цъфтеше на устните й, но вече изглеждаше доста крива.