Усмихнатият труп

Днес нямаше време за симпатични докторки и любезности. Смяташе да види личните вещи на починалия си брат. Търсеше улики, които да помогнат на полицията да хване убиеца. И взимаше много на сериозно тази идея.

Ако не беше забъркан с Доминга Салвадор, значи му дължах голямо извинение. Но как да го накарам да говори, ако доктор Мариан се мотае наоколо? Как ли да я помоля за уединение? Все пак моргата беше нейна, поне в общи линии.

- Трябва да съм наблизо, за да се уверя, че няма да пострадат никакви улики - обади се съдебната лекарка. - Напоследък има доста це-леустремени репортери.

- Аз не съм репортер.

Тя сви рамене.

- Не си и официално лице, Анита. Новите правила отвисоко твърдят, че никое неофициално лице не бива да бъде оставяно при веществени доказателства за убийство, без някой да го наглежда. - тя се усмихна. - И бездруго бях тук, и предположих, че ще ти е по-удобно аз да ти надничам през рамото, а не някой друг.

Права беше. Какво ли смятаха, че се каня да правя, да открадна някой труп? Ако ми се искаше, можех да изпразня цялата проклета сграда и да накарам всички трупове да си играят на „следвай водача“.

Вероятно именно за това ми трябваше наглеждане. Може би.

- Не искам да проявявам нелюбезност - намеси се Джон, - но дали ще може да се хващаме за работа?

Погледнах към красивото му лице. Кожата около устата и очите беше изпъната, сякаш изтъняла. Прониза ме остър пристъп на вина.

- Разбира се, Джон, колко глупаво от наша страна!

- Моите извинения, господин Бърк! - каза и Мариан.

Даде и на двама ни по чифт гумени ръкавици. Ние с нея си ги навлякохме с опитна ръка, но Джон не беше свикнал с процедурата. Има определен трик - научава се с практиката. По времето, когато свърших да му помагам с нахлузването на ръкавиците, той се хилеше. Цялото му лице се променяше с усмивката. Бляскав и красив, и без капка зловещ привкус.

Д-р Савил разпечата първата торба. Вътре имаше дрехи.

- Не - каза Джон. - Тези дрехи не са ми познати. Може и да са негови, нямам представа. Ние с Питър. не се бяхме виждали от две години.

Трепнах при вината в гласа му.

- Добре, да продължим с по-дребните вещи - каза Мариан и се усмихна. Сладко и весело, упражняваше добрите си маниери. Толкова рядко й се удаваше да ги упражни!

Отвори една далече по-малка торба и изсипа внимателно съдържанието на лъскавия метален плот. Гребен, четвъртак, две пенита, остатък от билет за кино и вуду-талисман. Гри-гри.

Беше изтъкано от черна и червена нишки с вплетен помежду им човешки зъб. По ръбовете му висяха още кости.

- Това кокалчета от човешки пръсти ли са? - попитах.

- Да - отвърна Джон с много спокоен глас. Стоеше вкочанен и изглеждаше малко странно, сякаш го бе заляла нова вълна от ужас.

Гри-грито беше зловещо творение, но не разбирах силата на реакцията му спрямо него.

Наведох се и побутнах талисмана с пръст. В средата имаше и парче изсъхнала кожа. Освен това не ставаше дума за черен конец, а за черна коса.

- Човешки зъби, коса, кости и кожа - казах тихо.

- Да - отвърна Джон.

- Ти си по-просветен във вудуто от мен - казах. Какво значи всичко това?

- Някой е умрял заради този талисман.

- Сигурен ли си?

Той ме стрелна с истинско презрение:

- Не смяташ ли, че ако имаше шанс да е станало по друг начин, нямаше да споделя? Да не мислиш, че ми е приятно да науча, че брат ми е участвал в човешко жертвоприношение?

- Задължително ли е Питър да е бил там? Не може ли просто да го е купил по-късно?

- НЕ! - почти изкрещя Джон. Обърна ни гръб и отиде до стената. Дишането му бе шумно и накъсано.

Дадох му известно време да се вземе в ръце, след това зададох въпроса, който се налагаше да задам:

- За какво служи това гри-гри?

Той се обърна, достатъчно спокоен да се изправи срещу нас. Издаваше го само напрежението около очите.

- Дава на сравнително слаб некромант възможност да вдига по-стари мъртъвци, като взема назаем сила от някой по-силен.

- Как така назаем?

Джон сви рамене:

- В талисмана се крие част от силата на най-могъщия сред нас. Пи-тър е платил прескъпо за него, тъй че да може да вдига повече и по-стари трупове. Питър, Боже, как си могъл?

- Колко могъщ трябва да си, за да можеш да споделяш силата си по такъв начин?

- Много могъщ - уточни Джон.

-Има ли начин това чудо да се проследи до човека, който го е създал?

- Не ме разбра, Анита! То Е част от нечия сила. То е същността на душата на създателя си. Човек трябва да е в голяма нужда или много алчен, за да го направи. Питър никога не би могъл да си го позволи. Никога.

- Може ли да се проследи?

- Да, просто влизаш в едно помещение с човека, който наистина го притежава. Това чудо ще запълзи право към него. Нали е липсващото парченце от душата му!

- Може ли да мине за доказателство в съда?

- Ако накараш заседателите да разберат принципа, предполагам да. - Бърк пристъпи към мен. - Знаеш ли кой го е направил?

- Може би.

- Кой - кажи ми, кой?

- Ще направя нещо по-добро от това. Ще уредя да дойдеш на претърсването на къщата й.

Мрачна усмивка раздвижи устните му.

- Започвам много да те харесвам, Анита Блейк!

- Комплиментите по-късно.