Усмихнатият труп

Талисманът започна да пълзи към нея като червей, избутвайки се и гърчейки се с помощта на мускули, каквито не притежаваше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

- Записваш ли, Боби? - попита Долф.

Ченгето с видеокамерата отвърна:

- Записвам, записвам. Не вярвам, мамка му, но го снимам.

-Моля ви, не използвайте такива думи пред децата! - обади се

Доминга.

Ченгето отвърна:

- Извинете, госпожо!

- Извинен сте. - Тя все още се опитваше да се преструва на идеалната домакиня, докато онова нещо пълзеше към краката й. Признавам й куража.

Антонио обаче се пречупи. Тръгна напред, сякаш се канеше да изгребе нещото от килима.

- Не го докосвай! - предупреди Долф.

- Плашите баба ми с номерата си - изръмжа младежът.

- Не го докосвай! - повтори отново сержантът.

Този път се изправи. Телесата му сякаш запълниха стаята. Редом с него Антонио внезапно стана дребен и крехък.

- Моля ви, плашите я! - Но всъщност неговото лице бе пребледняло и покрито с пот. Какво толкова се тръшкаше сладкият Тони? Нали не неговият задник отиваше в затвора?

- Застани ето там - нареди Долф, - веднага, иначе ще се наложи да ти сложим белезници!

Антонио поклати глава.

- Не, аз. аз ще се дръпна!

Така и стори, но погледна към Доминга, докато се движеше. Бърз, страхлив поглед. Когато тя му отвърна, в очите й нямаше нищо друго, освен гняв. Черните й очи блестяха от ярост. Лицето й внезапно се изкриви. Какво бе станало, та разруши преструвката? Какво ставаше?!

Гри-грито мъчително си проправи път до кралицата на вудуто. Сгуши се в краката й като куче, търкаляйки се върху събутите й обувки, все едно котка, която иска да я почешат по коремчето.

Сеньората се опита да не му обърне внимание, да се преструва.

- Ще се отречете ли от възвърнатата ви сила? - попита Джон.

- Не знам какво искате да кажете - отново бе овладяла изражението си. Изглеждаше озадачена. Боже, колко беше добра! - Вие сте могъщ вуду жрец. Правите всичко това, за да ме вкарате в капан!

- Ако не искате талисмана, ще го взема - отвърна той. - Ще добавя вашата магия към моята. Ще стана най-могъщият майстор в Щатите.

За първи път силата на Джон потече по кожата ми. Беше полъх на магия, много страховит. Бях започнала да приемам Бърк за обикновен човек - или поне толкова обикновен, за колкото всеки от нас може да мине. Моя грешка.

Сеньората само поклати глава.

Джон пристъпи напред и коленичи. Посегна към гърчещото се гри-гри. Силата му се движеше заедно с него като невидима ръка.

- Не! - Доминга сграбчи талисмана и го гушна в шепи.

Джон Бърк й се усмихна изотдолу.

- Значи признавате, че сте изработили този талисман? Ако не, ще го взема и ще го използвам както сметна за удобно. Намерен е сред вещите на брат ми. По закон е мой, нали така, сержант Стор?

- Точно така - потвърди Долф.

- Не, не можете!

- О, и мога, и ще го сторя, освен, ако не погледнете към онази камера и не признаете, че сте го изработили!

Старицата изръмжа:

- Ще съжаляващ за това!

- Не, ти ще съжаляваш, че си убила брат ми!

Тя се втренчи във видеокамерата.

- Много добре, аз изработих този талисман, но не признавам нищо друго. Изработих талисмана за брат ви, но това е всичко.

- Изпълнили сте човешко жертвоприношение за създаването на този талисман - уточни Джон.

Сеньората поклати глава:

- Талисманът е мой. Направих го за брат ви, това е всичко. Вие притежавате талисмана, но нищо друго.

- Сеньора, простете ми - каза Антонио. Изглеждаше блед и потресен, и много, ама много уплашен.

- Са1еШ:а - отвърна тя, - млъквай!

- Зербровски, заведи приятелчето ни в кухнята и запиши показанията му! - нареди Долф.

В този миг Доминга се изправи.

- Глупак такъв, нещастен глупак! Кажеш ли им още нещо, ще накарам езика ти да изгние в устата!

- Разкарай го оттук, Зербровски!

Зербровски отведе почти разплакания Антонио извън стаята. Имах чувството, че старият Тони е отговорен за възвръщането на талисмана. Беше се издънил и щеше да си плати. Полицията беше последна в списъка на проблемите му. На негово място щях да се постарая много баба да бъде затворена тази вечер. Не бих искала да припари до вуду нещи-цата си. Никога повече.

- Сега ще обискираме къщата, госпожо Салвадор!

- Ами, заповядайте, сержант! Няма да откриете нищо друго полезно за вас!

Тя беше много спокойна, когато каза това.

- Дори и нещата зад онези врати? - попитах.

- Вече ги няма, Анита! Няма да намериш нищо незаконно и. цяло

- тя произнесе последната дума като че ли беше нещо мръсно.

Долф погледна към мен. Свих рамене. Тя ми се стори много уверена.

- Добре, момчета, разчекнете всичко тук!

Униформените полицаи и детективите се раздвижиха, получили внезапно цел. Понечих да последвам Долф навън. Той ме спря.

- Не, Анита, вие с Бърк оставате тук.

- Защо?

- Цивилни сте.

Аз - цивилна?

- Бях ли цивилна, когато извървях гробището за теб?

- Ако някой от хората ми можеше да се справи с това, нямаше да те оставя да го правиш.

- Да ме оставиш?

Той се намръщи.

- Знаеш какво имам предвид.

- Не, не зная.