Вече е все едно…

— Сам току-що научи… — беше развълнувана. — Съобщиха, че имало престрелка в клуб „Бронкс“. Толкова се уплаших! Помислих си, че ти се е случило нещо.

— Къде е Сам?

— Повикаха го. Отиде в централата. Ти добре ли си?

— Да, добре съм. Няма причина за безпокойство… — Дъфи направи пауза, сетне добави: — Слушай, скъпа, ти си права. Така нищо няма да постигна. Ще сложа точка. Имам скътани деветнадесет бона. Утре към тях ще се добави още една прилична пачка и тогава край. Инглиш ме държи под крилото си и всичко ще приключи прекрасно.

— Аз… аз се радвам — рече Алис. — Нещата

наистина

ли са наред, Бил?

Стори му се, че тя заплака.

— Сама ще видиш — отвърна той. — Утре ще празнуваме — ти, Сам и аз. Ще бъде хубаво. И още нещо… Ще намина след обед и двамата с тебе ще отидем на пазар. Ще можеш да си купиш целия свят. Ще се издокараш и ще изненадаш Сам. Какво ще кажеш?

— Няма да имам миг покой, докато не се появиш у дома! — Загрижеността не беше изчезнала от гласа й.

— Лека нощ! — сбогува се Дъфи. — Напразно се тревожиш.

След като затвори, той седна на ръба на леглото и се замисли. Неочаквано по тялото му премина лека тръпка, която го накара припряно да се изправи.

— Дявол да го вземе! — каза. — Краката ми май че са подгизнали…

Седемнадесета глава

Дъфи се събуди стреснат. В отсрещния край на стаята слънцето се прокрадваше отстрани на щорите, хвърляйки оскъдни ивици светлина върху стените. Телефонът звънеше с угнетяваща истеричност.

— Върви по дяволите! — изруга той и се обърна на другата страна. Дръпна одеялото над ушите си, опитвайки се да се скрие от отвратителния шум, но настойчивото звънене продължаваше.

Изви се обратно и стана вдървено от кревата. Сграбчи телефона и изкрещя:

— Какво има, дявол да го вземе?

Оттатък Сам ревеше нещо. Беше толкова възбуден, че Дъфи не бе в състояние да разбере нито дума.

— Не те чувам. Какво е станало? — попита го.

Мак’Гайър заглъхна, после заговори по-спокойно.

— За Бога, Бил! — каза той. — Този път се е отприщил самият ад. Инглиш ти играе двойна игра. Лепнал ти е всички обвинения, които е в състояние да повдигне.

Дъфи изтръпна.

— Разказвай… — подкани го той.

— Арестували са Морган във връзка с някаква фалшификаторска история. След това Инглиш отишъл в полицейското управление и оттеглил протекцията си. Бях там по това време. Хвърлил те е на лъвовете. Търсят те за убийството на Олга, Глисън и Анабел…

Уилям се отпусна на леглото, като продължаваше да стиска слушалката.

— Мръсен плъх! — възкликна.

— Трябва да действаш предпазливо — притеснено рече Сам. — Те едва ли смятат да доказват всички тези престъпления.

Устата на Дъфи се изкриви от усмивка.

— Ще ме закарат в участъка, нали?

— Инглиш дърпа конците — рече Мак’Гайър — Чакат те само да побегнеш, за да те погнат, без да жалят барута.

— Това би позволило на оня тип да излезе съвсем сух, нали? Превърна ли се в труп, той ще може да издълбае целия гнусен скандал върху надгробния ми камък.

— Какво, по дяволите, възнамеряваш да предприемеш?

— Ще се изпаря — каза Дъфи. — Предполагам, че с „Буика“ ще успея.

— Сигурно вече наблюдават бърлогата ти… — рече Сам. — Новината дойде преди десет минути. Току-що са започнали акцията.

— Знаят ли, че си наясно със случая? — запита Уилям.

— Не. Дори не подозират, че те познавам.

— Ако се проваля, ще може ли да се скрия у вас?

— Разбира се! — отвърна без колебание Мак’Гайър Защо не дойдеш и не излезеш от играта, докато премине опасността?

— Първо ще се опитам да избягам — тихо каза Дъфи. — Благодаря ти, старче, ти си велик помощник! Предай на Алис цялата ми любов. Не й разкривай повече, отколкото е необходимо. — Той затвори и хвърли поглед към часовника. Минаваше десет.

Облече се хладнокръвно и бързо, без паника. Провери дали парите му са на сигурно място по джобовете, след което си взе шапката и застана до вратата. Дръпна резето и безшумно прекрачи навън в коридора.

Когато влезе в празния бар, дочу далечния вой на стремително приближаваща се сирена. Усмихна се тъжно, обърна се и затича към изхода. Излезе на улицата и бързо пресече платното без признаци на страх.

Вървеше като човек, който се кани да се заеме с ежедневната си работа, съзнавайки, че малко е позакъснял.

Видя как една дълга кола зави зад ъгъла в дъното на улицата. Сирената беше изключена. Енергично се вмъкна в тъмния вход на гаража и се запъти към „Буика“.

— Почакай! — рече Шулц. Гласът му беше някак остър.

Дъфи се озърна и го забеляза до един огромен „Пакард“, полуприкрит.

— Ченгетата се домъкнаха — прошепна Уилям. — Аз изчезвам. Искаш ли да дойдеш с мене?

Шулц поклати глава. Стоеше, без да помръдва. Дъфи отново погледна към него и замръзна. Мъжът държеше в ръцете си ловджийска пушка. Беше я насочил право към него.

— Какво означава това? — отрони се от изтръпналите му устни.

— Сложи всичките си мангизи на пода! — заповяда Шулц. — После можеш да си плюеш на петите…

— Полицаите са отсреща. Нищо няма да направиш — отвърна Дъфи.

Лицето на Шулц беше побеляло. Капчици пот покриваха ръцете му.

— Не дрънкай! — каза той. — Бързо пусни сухото на земята!