Вече е все едно…

Нямаше представа колко дълго е траял сънят му. Можеше да е няколко минути или няколко часа. Събуди се изведнъж с прояснено съзнание, изпълнен със странното предчувствие за близка опасност. Вдигна глава, разходи очи из стаята и ги спря на прозореца. Когато погледът му обхвана рамката на стъклото, Дъфи разбра защо се беше събудил.

Джо и дребосъкът бяха застанали на евакуационната стълба и го наблюдаваха.

В мига, в който ги забеляза, Джо вдигна прозореца и прекрачи в стаята.

— Видяхме автомобила и просто се отбихме — прошепна.

Джуджето седна върху перваза и кимна на Уилям.

— Търсехме те… — каза то.

— Нали няма да й причините нищо лошо? — посочи с очи към вратата Дъфи.

Джо се ухили.

— Ако остане там — не! — отвърна той с тих глас. — Но влезе ли, чака я изненада…

Дъфи отпусна глава на възглавницата.

— Заключи вратата — рече му.

— Зарежи това, Джо! — спря го дребният тип. — Едва ли ще крещи, щом знае, че жената може да влезе. Той се усмихна на Уилям — леко и непроницаемо.

Биячът се приближи до леглото и дръпна завивката. — Бруталната му физиономия засия, щом забеляза превръзката.

— Ранен ли си? — попита той. — Колко неприятно!…

Дъфи не каза нищо. Само фиксираше гангстера с пламнали очи. Каквото и да правеше Джо с него, Алис не биваше да чуе.

Онзи протегна ръка. Уилям се напрегна, после си даде сметка, че е безполезно и само продължи да гледа Джо в очите. Той сграбчи превръзката с ръка и я откъсна заедно с лейкопласта.

Джуджето се изкиска. Дъфи заби зъби в долната си устна. Беше съвсем блед. От шестте малки ранички започна да капе кръв и да се стича по ребрата му върху чаршафа.

Джо седна до него на леглото.

— Слушай, хитрецо — каза той. — Първо натопи Клив, след това подреди Морган. Доста ти се събра, нали?

— Свършвай!… — процеди през стиснати зъби Уилям. — Само да е бързо!

— Да, Джо, свършвай — обади се малчото.

— Ще ми се да разглобя на части този тип и да видя какво го движи — отвърна онзи.

— Жената ще влезе — напомни му дребосъкът.

Джо се намръщи.

— Ще й разпилея карантиите върху този боклук! — закани се той.

Дъфи лежеше по гръб и гледаше тавана. Лицето и гърдите му лъщяха от пот. Страхуваше се не за себе си, а за Алис. Гангстерът постави огромната си ръка върху гърлото му и стисна. Джуджето се смъкна от перваза на прозореца и пристъпи напред, за да вижда по-добре. Устата му зееше леко отворена. Застана в другия край на леглото с присвити очи и зачака.

— Поеми си малко въздух, смотаняко — рече Джо и отслаби натиска. После отново стегна хватката.

Дребосъкът неочаквано наостри уши.

— Я чуй… — каза.

Другият застина неподвижен. Ръката му леко се отпусна. Единственият шум идеше от глухо тупкащите върху кревата крака на Дъфи — мускулна реакция, над която той нямаше контрол. Откъм външната страна на вратата идеше трополенето на Алис, която сновеше насам-натам, местейки разни съдове.

— Приготвя му обяд — обади се малкият тип.

Джо се захили.

— Той си е загубил апетита вече… Нали, умнико?

От постоянния напън лицето му беше леко зачервено. Внезапно, оголвайки с ръмжене зъбите си, той се хвърли с цялата си тежест напред и зверски стисна.

Джуджето неспокойно пристъпваше от крак на крак. В помещението се възцари абсолютна тишина, с изключение на тежкото дишане на Джо. След това той стана от леглото и протегна дебелите си пръсти.

Малкият тип направи крачка към прозореца, след което рязко отскочи назад.

— Джо…

Някакви силуети затъмниха прозореца и трима полицаи с револвери в ръце се появиха на противопожарния изход. С парализираща всякаква съпротива скорост те се прехвърлиха в стаята.

Джо стоеше неподвижно, отворил уста. Бялото на очите му изведнъж беше пожълтяло от ужас.

— Не стреляйте — каза той и конвулсивно вдигна ръце.

Сержантът си проби път напред. Малките му очи се облещиха.

— Хубава компания! — констатира той.

Дребосъкът се усмихна. Беше застанал до стената с протегнати нагоре ръце.

— В нищо не можете да ни обвините — рече той с побелели устни.

Сержантът пристъпи към леглото и хвърли един поглед. Другите двама полицаи не помръднаха, насочили заплашително револверите си.

— О, Господи! — възкликна сержантът.

Той направи крачка към джуджето и стовари дръжката на оръжието си право в лицето му. Главата му с тъп удар се блъсна в стената, краката му се разтвориха и то се свлече на пода. Малкото човече закри лице с шепите си, но не беше в състояние да издаде звук. Явно се канеше да припадне.

Коленете на Джо омекнаха.

— Добре, шефе — заговори с разтреперан глас той. — Не искахме да ви обидим…

Сержантът сви рамене.

— Разбира се, че не си искал, мръсен плъх такъв! — рече той. — Отдавна чакам да те закова. Е, сега ще си го получиш! — Даде знак с глава на другите двама. — Изведете оттук тези негодници…

В същия миг вратата се отвори и Алис застана на прага. Сержантът се изпречи отпреде й и я избута в кухнята. Тя отстъпи с разширени очи.

— Не можете да го отведете… той е много зле… Моля ви… — рече му.

— Мъжът в леглото Дъфи ли е? — попита полицаят.

Алис кимна мълчаливо.