Вихърът на Жътваря

— Не съжалявам за нищо, Трул Сенгар.

— При мен е точно обратното — с изключение на това, че те уговорих да ме освободиш, когато щях да се удавя в Новородения. Току-що осъзнах, че не изглеждаше много по-различен от това тук. Наводняване на светове. Дали не е по-разпространено, отколкото си мислим?

Т’лан Имасс сви рамене, сухите му кости изтракаха.

— Все пак знам нещо, Трул Сенгар. Когато мирът дойде за един воин…

Очите на едура се присвиха срещу грохналия немрящ.

— Как така сте отхвърлили всичко останало? Тръпката на удоволствие в кипежа на битката, притока на чувства, всяко застрашаващо да те обсеби, да те удави в себе си? Пращящото усещане да си жив? Онрак, мислех, че вашият вид… че не чувствате… нищо.

— Със събудените спомени — отвърна Онрак. — И с други… сили на духа. — Т’лан Имасс вдигна съсухрената си ръка. — Това спокойствие отвсякъде — то ми се подиграва.

— По-добре свирепа буря?

— Мисля, че да. Враг, с когото да се сразиш. Трул Сенгар, ако се слея с тази вода като прах, не мисля, че ще се върна. Забравата ще ме вземе с обещанието за край на всяка борба. Не това желая, приятелю, защото то би означавало да изоставя теб. И да предам спомените си. И все пак: какво прави един воин, когато мирът е спечелен?

— Отива за риба — измърмори Бързия Бен все така със затворени очи и потръпна. — Хайде стига приказки. Имам работа.

Потръпна още веднъж, стопи се и изведнъж изчезна.

Откакто Сенкотрон го беше отвлякъл — когато Калам най-много се нуждаеше от него, — Бързия Бен кипеше отвътре. Изплащането на дълг в една посока означаваше измяна спрямо приятел в друга. Неприемливо.

Долно.

„И ако Сенкотрон си мисли, че има моята вярност само защото набута Кал в Скръбния дом, значи наистина е луд, както сме убедени всички. О, сигурен съм, че Азатът или какъвто страховит страж обитава там ще посрещне Калам радушно. Ще окачи главата му на стената над полицата на камината може би — е, добре, това не е много вероятно. Но Азатът събира. Точно това прави и сега държи най-стария ми приятел. Тъй че как, в името на Гуглата, да го измъкна?“

„Проклет да си, Сенкотрон.“

Но този гняв го караше да се чувства неуравновесен, затрудняваше съсредоточаването. „А и гниещата кожа под стъпалата ми не помага.“ Все пак им трябваше изход. Котильон не беше обяснил много. „Не, той просто очакваше сами да отгатнем всичко. Това означава, че има само една вярна посока. Няма да е добре да ни накара да се изгубим точно сега, нали?“

Окуражен от тази мисъл — моментен триумф над колебливостта, — Бързия Бен успя да се съсредоточи. Сетивата му заопипваха обкръжаващия го ефир. Плътна лепкава гладка повърхност, поддаваше като гъба под тласъка на въображаемите ръце. Тъканта на това селение, пъпчивата кожа на един опустошен свят. Започна да прилага повече натиск, да търси… меки места, слабости — „зная, че съществувате“.

„А, вече знаете за мен — усещам го. Любопитно, допирът е почти… женствен. Какво пък, всяко нещо си има първи път.“ Онова, което беше лепкаво и влажно под допира му, стана студено. „Дъх на Гуглата, не ми харесват образите, които идват с тази мисъл за пробив.“

Извън усета му за допир не съществуваше нищо. Нищо, което да намерят очите. Никакъв мирис в спарения въздух. Никакъв звук освен смътния съсък на кръвта в тялото — ту се появи за миг, ту изчезне, докато той се мъчеше да отдели душата си, да я пусне да странства на воля.

„Хм, не е толкова лошо…“

Грозен, раздиращ звук, след него — огромно, неумолимо вдишване, което изтръгна духа му. Дръпна го напред и той залитна сред лютив вихрен зной, гъсти облаци го притиснаха от всички страни; мека прогизнала земя. Зашари напред с ръце, дробовете му се изпълниха с кисела пара, главата му се замая. „Богове, що за гадост е това? Не мога да дишам…“

Вятърът го завъртя, тласна го напред… внезапен студ, търкалящи се камъни под краката му, благословено чист въздух, той вдиша отчаяно…

Падна на четири крака. На камениста земя, с лишеи и мъх. От двете страни — рехава миниатюрна гора. Дъбове, смърч, елши, стари и криви, и всички — не по-високи от бедрото му. Кафеникави птици прелитаха между малки зелени листа. Рояци мушици налитаха, опитваха се да го накацат — но той беше призрак тук, привидение — „Засега. Но точно тук трябва да дойдем.“

Бавно вдигна глава и се изправи.

Стоеше в плитка широка долина, гората от дървета-джуджета се катереше по склоновете от всички страни, странно подобна на парк, с големи разстояния между дърветата. А дърветата гъмжаха от птици. Някъде наблизо ромолеше вода. Прелитаха водни кончета, разперили криле като на врани, гонеха с тайнствена прецизност мушиците и ги изяждаха. Над това трескаво пиршество небето беше синьо, почти лилаво по хоризонта. Дрипи бели облаци се носеха на ивици като замръзнали вълни на някой небесен бряг.

Първична красота — „Краят на тундра. Богове, мразя тундрата. Но — да бъде, както казват кралете и кралиците, щом всичко се е срутило в помийната яма. Нищо не може да се направи. Тук трябва да дойдем.“