Вихърът на Жътваря

С внезапен порив вятърът го блъсна в гърдите, издаде недоволството си. Прах защипа очите му и той се изсмя.

— Тайната на Гуглата най-сетне се разкри. Тичай обратно при него, изгуби я тази игра.

Глупак. Размисли над този въпрос: сред падналите, сред мъртвите, ще намериш ли повече войници — повече бойци, отколкото не-бойци? Ще намериш ли повече мъже, отколкото жени? Повече, богове от смъртни? Повече глупци от мъдреци? Сред падналите, приятелю, удавя ли всичко останало ехото на армии в марш? Или стоновете на болните, плача на гладните?

— Допускам, че в края всичко се изравнява — отвърна след миг той.

Грешиш. Аз трябва да ти отговоря, въпреки че това ще разбие сърцето ти. Трябва.

— Няма нужда — отвърна той. — Вече знам.

Нима? — изшепна вятърът.

— Искаш да се разколебая. От отчаяние. Знам хитрините ти, ветре. И зная също, че навярно си единственото, останало от някой древен, отдавна забравен бог. Гуглата знае, а може би си всички тях, всеки техен глас в заплетено кълбо, разнасящо прах и пясък, и нищо друго. Искаш да падна на колене пред тебе. Жалко преклонение, защото може би тогава някоя трошица сила ще се върне в теб. Достатъчно, за да избягаш. — Изсмя се. — Но ето нещо, над което ти да помислиш, ветре. От всички паднали защо преследваш точно мен?

Защо не? Ти дръзко утвърждаваш костта и плътта. Готов си да заплюеш Гуглата в лицето — готов си да заплюеш мен, ако можеше да измислиш как да избегнеш ответното ми плюене.

— А, да. Точно това имам предвид. Погрешно си избрал, ветре. Защото съм войник.

Хайде да поиграем.

— Хайде не.

Сред Падналите кой…

— Отговорът е децата, ветре. Повече деца от всеки друг.

Къде е тогава отчаянието ти?

— Нищо не разбра — отвърна той и замълча, за да се изплюе. — За да достигне един мъж или една жена зрелостта, първо трябва да убие детето в себе си.

Ужасно зъл си, войнико.

— Все още нищо не разбираш. Аз току-що изповядах отчаянието си, ветре. Ти спечели играта. Ти печелиш всяка игра. Но аз ще продължавам напред, през ледения ти дъх, защото това правят войниците.

Странно, нямам чувството, че съм спечелил.

На един равен участък студена, но още незамръзнала кал, се натъкна на дири. Широки, плоски и кокалести стъпала, две, тръгнали в същата посока. Някой… търсеше навярно онова, което и той. Дълбоките отпечатъци се бяха напълнили с вода, неподвижна и отразила оловното небе.

Той се наведе и ги заоглежда.

— Бъди полезен, ветре. Кажи ми кой върви пред мен.

Мълчалив. Един, който не играе.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

Немрящ.

Той присви очи към дирите и забеляза широката, леко изкривена походка, леките драскотини, оставени от туфи козина, кожа или каквото бе там.

— Т’лан Имасс?

Прекършен.

— На две, може би три левги пред мен.

Повече. Водата тук пълзи бавно.

— Надушвам сняг и лед.

Дъхът ми издава всичко, което поглъщам. Ела за сладка целувка, любими.

— Имаш предвид вонята на пълното с мухи блато, която търпях последните два месеца? — Изправи се и намести тежката си пътна торба.

Ти си жесток. Онзи напред поне не казва нищо. Не мисли нищо. Не чувства нищо.

— Т’лан Имасс със сигурност значи.

Прекършен.

— Да, разбрах го още първия път.

Какво ще правиш?

— Ако трябва, ще ти направя подарък, ветре.

Подарък? О, какъв?

— Нова игра — трябва да отгатнеш.

Ще мисля и ще мисля, и…

— Дъх на Гуглата… о! Забрави какво казах.

… и ще мисля, и ще мисля, и…

Яздеха бързо, най-напред на запад, успоредно на голямата река в продължение на почти два дни, и стигнаха пътя, възвиващ леко на север към Алмас, скромно градче, забележително само с гарнизона си и конюшните, където Атри-Преда Ян Товис, Варат Таун и ледерийският им отряд можаха да отдъхнат, да попълнят припасите си и да реквизират отпочинали коне.

Варат Таун разпознаваше бягството, щом го видеше, щом се окажеше част от него. Далече от Ледерас, където ден преди заминаването им дворецът и казармите като че ли бяха обзети от надигаща се буря от напрежение, миризмата на кръв бе натежала във въздуха, хиляди слухове пъплеха във всички посоки, но никой не бе особено конкретен освен новината, засягаща прогонването на две семейства, вдовици и деца на двама бивши телохранители на канцлера — които явно не бяха вече между живите.

Дали някой се беше опитал да убие Трайбан Гнол? Вече беше задал този въпрос, а Ян Товис само изсумтя, сякаш нищо не я изненадваше, нито я тревожеше. Тя, разбира се, знаеше повече, отколкото издаваше, но пък Здрач открай време не беше от приказливите.

„И аз също, както се оказва. Ужасите, на които станах свидетел в онази пещера… не, каквото и да кажа, не би могло да изрази… самата крайност на истината. Тъй че по-добре да се откажа. Онези, които ще го видят, няма да живеят дълго след преживяното. Какво ще остане от империята тогава?“

„И дали не бягаме точно заради това?“