Читаем Вихърът на Жътваря полностью

Разломът скоро щеше да се затвори; онзи, който бе преминал последен, се беше постарал да запечата портала зад себе си. Но подобно изцеряване не можеше да се извърши припряно и тази рана щеше да продължи да кърви.

Съществото се приближи, без да обръща внимание на бликащата отрова. На прага отново спря, обърна се и погледна назад, откъдето бе дошло.

Драконовата кръв се втвърдяваше в камък, трупащи се един връз друг пластове непроницаемо вещество, което вече започваше да се отделя от обкръжаващата го пръст, надигаше се по краищата и оформяше странни неразчленени стени. Някои от тях започваха да затъват, да изчезват от това селение. Пропадаха, свят след свят надолу. За да се появят отново, здрави и несъкрушими, в други селения, според вида на кръвта, и това бяха закони неоспорими от никого. Старвалд Демелайн. Кръвта на дракони и смъртта на кръвта.

В далечината зад съществото Куралд Емурлан, Селението на Сенките, първото селение, породено от сливането на Мрак и Светлина, се гърчеше в смъртния си пристъп. Далече-далече бушуваха гражданските войни, а в други райони разкъсването вече бе започнало, огромни части от тъканта на този свят се откъсваха, несвързани, изгубени и забравени — или за да се изцерят сами, или за да загинат. Ала тук все още щяха да прииждат натрапници, като мършояди, струпани около паднал левиатан, жадни да откъснат и отнесат със себе си късове от селението. И щяха да се унищожават взаимно в жестоките битки над късовете.

Никой и никога не си беше въобразявал, че цяло едно селение би могло да загине така. Че деянията на потъналите му в поквара обитатели могат да унищожат… всичко. Световете продължават да живеят, това бе вярата — убеждението — независимо от действията на обитаващите ги. Разкъсаната плът се изцерява, небето се прочиства, нещо ново пропълзява от солената тиня.

Но не и този път.

Твърде много сили, твърде много предателства, твърде огромни и всепоглъщащи бяха престъпленията.

Съществото отново се извърна към портала.

И тогава през него пристъпи Килмандарос. Древната богиня.



Разрушеното владение на К’Чаин Че’Малле

След падането на Силхас Руин


Дървета се пръскаха в жестокия мраз, спуснал се като траурен саван — невидим, но осезаем над този изтерзан, опустошен лес.

Готос без усилие бе проследил пътя на битката, последователните сблъсъци на двама Древни богове, сражаващи се с дракона соултейкън, и докато крачеше по раздраното протежение на този път, носеше със себе си жестокия мраз на Омтоуз Феллак, Лабиринта на Лед. „Подпечатвам договора, както поиска от мен, Маел. Заключвам на място истината, за да я превърна в нещо повече от спомен. До деня, който ще съзре разбиването на самия Омтоуз Феллак.“ И се замисли разсеяно дали изобщо някога е вярвал, че такова разбиване няма да дойде никога. Че расата на Джагът, всички те в съвършения си блясък, ще са единствени, ще триумфират във вечното си господство. Безсмъртна цивилизация — докато всички други бяха обречени.

Е, възможно беше. В края на краищата някога беше вярвал, че цялото съществувание е под благонравната власт на някое любящо всемогъщество. „И щурците ги има само за да ни пеят приспивната си песен.“ Нямаше как да разбере какви други глупости са се прокрадвали в младия му и наивен мозък през всичките онези хилядолетия.

Но вече не, разбира се. Нещата свършват. Видовете измират. Вярата във всичко друго е заблуда, плодът на неокованото его, проклятието на върховната самозначимост.

„В какво вярвам вече тогава?“

Нямаше да си позволи мелодраматичен смях в отговор на този въпрос. Какъв бе смисълът? Нямаше никой наоколо, който да го оцени. Включително и той самият. „Да, прокълнат съм да живея в собствената си компания.“

„Това е лично проклятие.“

„От най-добрия вид.“

Изкачи се по начупено, осеяно с падини възвишение, някакво стремглаво надигане на скалната основа там, където се бе разтворила огромна цепнатина. Отвесните й стени вече лъщяха от мраза, когато Готос се добра до ръба и се взря надолу. Някъде долу от мрака се извисяваха два гласа, увлечени в яростен спор.

Готос се усмихна.

Разтвори лабиринта си, извлече тънък сноп сила и с помощта й бавно, предпазливо се спусна до сумрачното корито на дефилето.

Щом се приближи, двата гласа секнаха и остана само хрипливият съскащ звук, пулсиращ — поемане на дъх сред вълни от болка, — и Джагът чу стърженето на люспи по камък малко встрани.

Спря се върху грамада от натрошена скала, на няколко крачки от мястото, където стоеше Маел, и на десет крачки зад него видя грамадното туловище на Килмандарос, със смътно искрящата й — болезнено за очите — кожа: стоеше със свити юмруци и с войнствено изражение на грубото лице.

Скабандари, драконът соултейкън, беше натикан и свит в една кухина в скалата, натрошените му ребра несъмнено превръщаха всяко поемане на дъх в непоносимо страдание. Едното му крило беше счупено, почти отпрано. Един от задните крайници също беше счупен, костите се показваха през плътта. Никога вече нямаше да полети.

Двамата Древни гледаха Готос накриво, но той закрачи напред и заговори:

Перейти на страницу:

Все книги серии Малазанска книга на мъртвите

Похожие книги

Неудержимый. Книга XXIII
Неудержимый. Книга XXIII

🔥 Первая книга "Неудержимый" по ссылке -https://author.today/reader/265754Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я брал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что могло бы объяснить мою смерть. Благо, судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен снова получить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… Как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?!

Андрей Боярский

Приключения / Самиздат, сетевая литература / Попаданцы / Фэнтези
Дом на перекрестке
Дом на перекрестке

Думала ли Вика, что заброшенный дом, полученный в дар от незнакомки, прячет в своих «шкафах» не скелеты и призраков, а древних магов, оборотней, фамильяров, демонов, водяных и даже… загадочных лиреллов.Жизнь кипит в этом странном месте, где все постоянно меняется: дом уже не дом, а резиденция, а к домочадцам то и дело являются гости. Скучать некогда, и приключения сами находят Викторию, заставляя учиться управлять проснувшимися в крови способностями феи.Но как быть фее-недоучке, если у нее вместо волшебной палочки – говорящий фамильяр и точка перехода между мирами, а вместо учебника – список обязанностей и настоящий замок, собравший под своей крышей необычную компанию из представителей разных рас и миров? Придется засучить рукава и работать, ведь владения девушке достались немаленькие – есть где развернуться под небом четырех миров.

Милена Валерьевна Завойчинская , Милена В. Завойчинская , Милена Завойчинская

Фантастика / Юмористическое фэнтези / Любовное фэнтези, любовно-фантастические романы / Фэнтези / Юмористическая фантастика