Вихърът на Жътваря

Камъкът, чист и сякаш почти прозрачен, изведнъж се развълнува, започна да се издува на места, линии и гънки започнаха да се сливат в човекоподобна фигура, да се изтръгват навън. Освободи се ръка, после рамо, главата, лице — затворени очи, чертите изкривени като от болка — горната част на торса. Крак. Другата ръка — Брутен видя, че два пръста липсват.

Намръщи се. Два?

Сред въртопа на теченията Брис Бедикт се изтръгна от колоната. Падна на ръце и колене, вълните тиня едва не го погълнаха.

Воинът в бронята се доближи, понесъл меч в ножница, заби я в морското дъно до ледериеца.

— Вземи го, Спасителю. Усети теченията — те са неудържими. Върви, нямаш много време.

Все още на ръце и колене, отпуснал глава, Брис Бедикт се пресегна за оръжието. Щом ръката му се затвори около ножницата, внезапният порив на течението го повдигна от дъното, завъртя го сред вихър от тиня и той изчезна.

Брутен Трана остана да стои неподвижен. Течението бе преминало през него безпрепятствено. „Като през призрак.“

Изведнъж се почувства ограбен. Не бе получил възможност една дума да каже на Брис Бедикт, да му каже какво трябва да се направи. Един император — да бъде посечен отново. Една империя — да бъде възкресена.

— Ти приключи тук, призрако.

Брутен Трана кимна.

— Къде ще отидеш?

— Има една къща. Изгубих я. Искам да я намеря.

— Ще я намериш.

— Падерънт, виж! Мърда!

Старецът изгледа примижал Селуш през облака дим. Много го правеше това напоследък. Кила и кила изпушен ръждивец, откакто арестуваха Техол Бедикт.

— Достатъчно покойници сте подготвяли за погребение, за да знаете как изглеждат дробовете на тези, които прекаляват с това, господарке.

— Да. Не по-различно, отколкото на всеки друг.

— Освен ако не ги хване гнилочът, ракът.

— Всички дробове с гнилоч изглеждат едни и същи, и това е самата истина. Е, чу ли какво казах?

— Мърда — отвърна Падерънт. Извъртя се на стола и погледна издутата стъкленица на рафта: отрязаният пръст бе натопен в розова слуз.

— А и е време вече. Иди при Ръкет. — Селуш дръпна енергично от лулата. — И й кажи.

— Че мърда.

— Да!

— Добре. — Той остави чашата си на масата. — Чай от ръждивец, господарке.

— Ще се отровя.

— Но не от пушек. А цивилизовано.

— Още си тук, скъпи ми слуга, и това изобщо не ми харесва.

Той стана.

— Тръгвам, о, одимена.

Беше успяла да избута трупа на Танал Ятванар встрани и сега той лежеше до нея свит като заспал, лепнал подутото си зацапано лице до нейното.

Никой нямаше да дойде да я спаси. Тази килия беше забранена за всички освен за Танал Ятванар и освен ако някое бедствие не поразеше палата през следващите един-два дни и да принуди Карос Инвиктад да поиска Танал Ятванар да се яви при него на всяка цена, за нея щеше да е много късно.

Окована за леглото, с широко разтворени крака, цялата в нечистотии. Беше забила очи в тавана, странно спокойна въпреки лежащия до нея труп. Усещаше застиналостта му, хладината на кожата, меката липса на съпротива от плътта. Усещаше сбръчкания му пенис, притиснат в дясното й бедро. И звярът в нея беше доволен.

Жадна беше. Ужасно жадна. Глътка само щеше да й стигне, да й даде силата отново да започне да дърпа веригата, да търка халките в дървото, с мечтата как цялата рамка ще се разпадне под нея — но знаеше, че за това трябва силен човек, здрав. Мечтата й беше само мечта, но тя се беше вкопчила в нея като в единственото си забавление, което, надяваше се, щеше да я следва до смъртта. Да, чак до сетния миг.

Щеше да й стигне.

Танал Ятванар, мъчителят й, беше мъртъв. Но това нямаше да го спаси от нея. Решена беше да продължи гонитбата си, душата й — изтръгнала се от плътта, демонска в своя глад, в жестокостта, която бе готова да нанесе на жалко хленчещото наплашено нещо, което бе останало от Танал Ятванар.

Глътка вода. Колко сладка щеше да е.

Можеше да я изплюе в зяпналото срещу нея лице.

Монетите, хвърляни на войнственото множество, привличаха още по-голямо, по-войнствено множество. И накрая тревога обзе Карос Инвиктад, Инвигилатора на Патриотистите. Той прати слуги в най-тайните крипти да извличат сандък след сандък. На двора агентите му бяха изтощени, вече само хвърляха шепи монети през стените, след като малките торби отдавна бяха свършили. А срещу стените набъбваше напрежение, което, както вече изглеждаше, никакво сребро или злато не можеше да облекчи.

Той седеше в кабинета си и се мъчеше да осмисли жестоката истина. Разбира се, тълпата просто беше голяма. Проблемът беше в недостатъчното монети. Бяха се били като чакали над торбите, нали?