Вихърът на Жътваря

Скоро всичко щеше да се върне в него. Цялата му мощ, най-чистият Куралд Емурлан, и той щеше да изцери сакатото си тяло, да изцери раните в ума си. Щом демонът-бог от леда бъдеше освободен и обвързан към неговата воля, кой можеше да му се опълчи?

Рулад Сенгар можеше да си остане император — това не беше важно, нали? Магьосникът-крал нямаше да се бои от него, вече не. А за да го съкруши още повече, разполагаше с едно определено послание — признание — и, о, каква лудост щеше да се развихри тогава!

После, тези проклети нашественици… е, те скоро щяха да се окажат без флота.

„А реката ще се надигне, порой, потоп, който да прочисти този прокълнат град. От чужденци. От самите ледерии. Ще ги издавя всичките.“

Вонята на езерото го лъхна. Гнило, разпад, смъртта на леда. Най-сетне всичките му амбиции щяха да се сбъднат.

Запълзя по хлъзгавите кални камъни. Чуваше хилядите по улиците, някъде близо. Подвикваха някакво име, като на песен. Изпълни го отвращение. Никога не бе искал да има нищо общо с тези ледерии. Не, той щеше да вдигне непроницаема стена между тях и своя народ. Щеше да властва над племената, да остане на север, където дъждът падаше като мъгла и лесовете на свещените дървета обкръжаваха всяко село.

Щеше да има мир, за всички Тайст Едур.

Е, той ги беше върнал на север, нали? Започнал беше своите приготовления. И скоро щеше да се присъедини към тях, като магьосник-крал. И щеше да превърне мечтата си в реалност.

„А Рулад Сенгар? Е, оставям му удавена империя, пустиня от тиня и мъртви дървета, и гниещи трупове. Управлявай добре, Рулад.“

Усети се, че дращи през усилващ се поток от ледена вода, който си пробиваше път през уличката; водата смразяваше ръцете му, коленете, стъпалата. Ханан Мосаг изруга, спря и зяпна течащата около него вода.

Някъде нагоре се разнесе силен пукот и магьосникът-крал се усмихна. „Чедото ми се пробужда.“

Насъбра сила от сенките в уличката и продължи напред.

— А, безмилостните стражи — рече Ормли. Стоеше на калния бряг на Пропада. Шампионът Ловец на плъхове бе дошъл тук от северната страна, където бе зает в Кривия квартал да наема тълпи, които да реват името на великия революционер на империята, героя на героите и така нататък — „Техол Бедикт! Той отне всичките пари — от всички богати мърлячи в именията им! Той ще раздаде всичко на всеки от вас — той ще премахне всичките ви дългове! И слушате ли ме — имам още глупости за вас — чакай, върни се!“ Вярно, последното го беше добавил току-що.

Каква енергична нощ! А след това бегач от Селуш му донесе проклетата наденица, дето някой си беше чистил носа с нея или нещо такова.

Добре, в това имаше известно неуважение и не беше подходящо, не и за Брис Бедикт — брата на самия герой! — нито за него самия, Ормли от Плъховете. Тъй че стига с това.

— О, виж, сладкишче, това е той.

— Кой, гугутчице?

— Ами, все му забравям името. Той.

Ормли ги погледна намръщено: въргаляха се на брега като зяпнали риби.

— А аз ви нарекох стражи? И двамата сте пияни.

— И ти щеше да си, ако беше слушал тая лигава вещица тука — изфъфли Урсто Хубът. Заклати глава в подражание на жена си и продължи; — Оо, искам бебче! Голямо бебче, само с една горна устничка, но и една долна, да те стисне за знаеш къде и да стане още по-голямко! Оо, сиропченцето ми, о, моля те! Хайде! Хайде! Хайде де!!!

— Горкият — съжали го Ормли и отиде при тях. Спря като видя напуканите плочи лед, струпани в средата на езерото. — Напира, а?

— Ама и ти не бързаш — измърмори Пиносел, като хвърли трети сърдит поглед на мъжа си, откакто бе дошъл Ормли. Разклати стомната в лявата си ръка и я вдигна, за да отпие от каквото там имаше в нея. После отри уста, наведе се напред и изгледа Ормли изпод вежди. — И няма да е само с една горна устна, ще е здраво…

— О, Пиносел. Вероятността за това…

— Ти нищо не знаеш!

— Добре де, може и да не знам. Не и за такива като вас двамата поне. Но ето какво знам. В стария дворец има една картина в баните, рисувана преди около шестстотин години. Езерото Пропада или дето много прилича на него, със сгради на фона. И кои седят там в тревата на брега и си подават пиячка? Една грозница и един още по-грозен мъж — и и двамата много приличат на вас!

— Я внимавай кого наричаш грозен — рече Пиносел, вдигна глава с усилие, пое си дълбоко дъх да се успокои и потупа с ръка косата си „вранско гнездо“. — Е, да. Имала съм и по-добри дни.

— И още как — изломоти Урсто.

— Чувала съм го това! И чия е вината, зурло?

— Само на тез, дет вече ги няма да ни се възхищават, чия.

— Точно!

Ормли погледна намръщено към езерото. Една огромна плоча се надигна със силен пукот и той неволно заотстъпва назад, стъпка, две.

— Излиза ли вече?

— Не — отвърна Урсто и примижа с едно око към пращящия лед. — Това ще да е оня, дето трябва да му върнеш пръста.

Обрамчилата езерото разтопена вода вече бълбукаше, вдигаше облаци тиня, някакво течение закръжи около твърдата ледена маса в средата. На кръг и на кръг, гигантски въртоп.