Вълка

— Първо ще те арестуват. После ще те питат кои са хората, които са те изпратили — имена, адреси, все такива неща.

— Ще ме вкарат ли в затвора?

— Не знам, Джон. Но знам само, че вече има един мъртъв терорист и този факт е в твоя полза.

Реми впери поглед в младия мъж, след което насочи пистолета към него.

— Аз ще ти помогна, Джон. Тези, които са те пратили… те са се лъгали за теб.

— Как така?

— Ти не си убиец — отвърна Реми. — Ако беше, щеше да задействаш бомбата в мига, в който я застрелях. Но не го направи. Изчака. Излезе на открито и изчака, надявайки се някой като мен да дойде и да те разубеди.

Реми постави длан на устройството и бавно го издърпа от хватката на Джон. Стисна го с две ръце и се отдалечи назад, като даде знак с глава на отряда да се приближи. Той зачака, докато сапьорите тичаха по пътното платно, без да изпуска от очи Джон, който видимо беше облекчен, след като душевните му мъки и терзания бяха приключили.

— Постъпи умно — каза Реми.

— Знам — отвърна Джон и се усмихна. — Бих казал, по-добре от теб.

Реми се втренчи в него и проследи погледа на младежа към един възпълен мъж в син работен комбинезон, застанал в другия край на стоянката. Джон погледна Реми и добави:

— Извинявай, че ти изгубих времето.

Реми си даде сметка, че няма как да обезвреди дебелака, осъзна, че интуицията му го е подвела. Беше се подлъгал по очевидното — най-грубата грешка, която едно ченге може да допусне. Беше стеснил обсега си на търсене и сега това щеше да коства не само неговия, но и живота на много невинни хора — на хората, които беше изпратен да спаси.

Хвърли устройството на земята, вдигна пистолета и го насочи към дебелия в комбинезона.

Но така и не можа да стреля.

Експлозията беше много силна — стъкло и плът се превърнаха в безброй дребни парчета, прекъсвайки едновременно живота на стотици в този приятен топъл римски ден.

11.

Бриджхемптън, Ню Йорк, САЩ

Вървях заедно със сина си Джак по тихия и спокоен плаж. Двамата с него бяхме потънали в мислите си, докато океанските вълни мокреха босите ни пети. Той все още не можеше да се отърси от ужасната загуба, която двамата бяхме претърпели, и едва ли щеше да се отърси в близките години. Виждах го. Но се опитваше да прикрие болката си.

— Извинявай, че отсъствах през последните няколко дни — казах аз. — Трябваше да свърша някои неща.

Джак кимна, насочил погледа си към скалите, с които беше осеян брегът.

— Ще ги пипнеш ли? — прошепна.

Прегърнах го през рамо и го придърпах нежно към себе си.

— Ще се докопам до колкото мога повече от тях.

— Знаеш ли как са го направили?

Поклатих глава.

— Трябва ми повече време.

— Много ми липсват, татко — добави той с лек фалцет, израз на пубертета, който караше. — Онзи ден ми се стори, че долових аромата на соса, който приготвяше мама. Изтичах в кухнята, но…

— И на мен много ми липсват — отвърнах.

Все още не бях давал воля на емоциите си, но бях на ръба да се пречупя. Макар и да бях много уморен, не можех да си помисля за сън. В съзнанието ми непрекъснато изникваха картини на последните им мигове и тези картини мъчително се повтаряха. Усещах как стремглаво се сривам в момент, в който трябваше да съм във върховата си форма. Бях освободил охраната си, с което бях неприятно изненадал чичо си. Прекарвах времето в уединение, планирах предстоящата война и скърбях за хората, загубата на които не можех да понеса.

Но в същото време от мен се искаше да се погрижа за безопасността на Джак. Колкото и силно пренебрежение да проявявах към собствения си живот, трябваше да проявя двойно по-голяма загриженост, за да осигуря охраната и сигурността на сина си. Той живееше в нашето имение-комплекс, което беше оборудвано с модерни видеокамери и въоръжена охрана, разположена из цялата територия от девет акра. Прекарваше повечето си време с чичо Карло, който все още беше смятан от мнозина за един от най-опасните мафиотски босове в страната. Двамата се хранеха заедно, играеха различни игри, плаваха с яхтата и ловяха риба, винаги в обкръжението на малка армия бодигардове.

— Мислиш ли, че вината е твоя? — попита Джак.

Никога не криех от семейството си кой съм и с какво се занимавам. Не се перчех, нито пък им обяснявах подробно, но не беше и нужно. Те виждаха охраната пред къщата и около имението. Забелязваха, че отсъствам дълго и в същото време знаеха, че не съм някой търговски агент или дистрибутор. Не беше необходимо да се запознават в детайли с работата ми, за да се досетят, че това, с което се занимавам, излиза извън нормата. Тяхното разбиране за начина ми на живот не се базираше на мои думи или действия, на които бяха станали свидетели. Те просто знаеха.

— Да — отвърнах. — С каквото и да се занимавах, каквато и да беше професията ми, аз пак щях да се чувствам виновен до края на живота си. Като всеки съпруг и баща на мое място. Вината ми не е заради моя занаят. А заради това, че не бях там, за да го предотвратя.