Вълка

— Как можеш да унищожиш враг; чийто изначален план е да загине? — беше ме попитал Карбон, босът на френската мафия, на излизане от срещата. — Ако намериш отговор на този въпрос, тогава може би ще имаме шанс за победа. Ако ли не, ще затънем до колене в кръв за много години напред.

Карбон имаше право.

Бях разработил план, за който вярвах, че ще е успешен. Но имах чувството, че все още нещо липсваше. Приведох се, преместих пешката пред офицера и вдигнах поглед към фотографията на екрана. Твърде много бяха хората като Ал-Мадел, пръснати из целия свят, всеки от тях по-нетърпелив от предния да умре. Трябваше да измисля начин да компенсирам такова драстично числено неравенство. Трябваше да съм три хода пред тях във всяка игра — да разкрия целта им, да осуетя плана им и да им нанеса изпреварващ удар, преди да са атакували.

И единственият начин да го постигна, беше да разбера кой поръчваше музиката. Кой направляваше хора като Ал-Мадел? Ако знаех със сигурност кой е този човек или тези хора и ако можех да предугадя ходовете им, тогава наистина имахме шансове за победа.

Терористичният пейзаж се менеше. Тероризмът вече не беше монопол само на ислямските фундаменталисти от Близкия Изток, макар че цялото внимание продължаваше да е насочено към тях. Всяка страна си имаше своя контингент — хора, които или бяха разочаровани от политиката на правителството, или бяха под въздействието на наркотици и бленуваха да поправят чрез насилие всички неправди на света. Тези „свободни електрони“ бяха най-трудни за предвиждане, защото можеше да са навсякъде и да са всякакви — пренебрегван тийнейджър в Охайо, малтретирана съпруга в Будапеща или хипар на средна възраст в Норвегия. Трябваше да се изправя пред този ребус от хиляди лица и да го реша.

Взех царицата и се поколебах дали да я преместя така, че да застраша с нея и топа, и офицера. При подобни партии трябваше да се предвидят последствията след втория ход, не след първия. Знаех, че Владимир ще се възползва от услугите на терористи, които не се вписваха в стандартния профил, ще им обещае богатство или финансова стабилност на семействата им.

Първият му ход беше очевиден — ще търси мнението на колумбийските картели, ще ги накара да си мислят, че са повече от бледо подобие на мексиканските банди, които се бяха разраснали до такава степен, че в момента засенчваха някога по-могъщите си съперници. Заедно мексиканците, колумбийците и руснаците — и терористите, които те използваха — разполагаха с достатъчно човешка сила и финансови средства да навлязат в света на организираната престъпност и да разбият печеливши дейности и бизнеси, които работеха от десетилетия.

— Ние сме най-добри, когато работим в сянка — веднъж ми каза Кодома. — По този начин печелим милионите си и почти никой не гледа към нас. За някои ние сме заплаха и бедствие, за други — необходимост. Тези руснаци и техните приятели терористи не са като нас. Те не гледат на делата си като на бизнес. Те не вярват в сенчестия подземен свят. Предпочитат да работят на светло. Да вървиш по този път е безумие. Но именно с такива хора ще се сблъскаме ние — с безумци. И ще трябва да се бием с тях до смърт. Друг начин няма. Ако с моята група влезем в битката на твоя страна, никога няма да приема предложение за мир от противника. Никога. Ще се бием, докато остане само един от нас.

Преместих царицата. Беше обкръжена и положението ѝ изглеждаше безнадеждно. Обаче първият ход щеше да ѝ даде зелена светлина, вторият — надмощие. Третият щеше да доведе до победа.

Беше време да се започне истинската игра.

И първата битка в тази война щеше да се разрази днес.

10.

Рим, Италия

Реми Франтони изтича навън, пред входа на терминала „Пристигащи“, направо на ярката слънчева светлина. Беше последван от десетки пътници и служители на летището, които искаха да избягат от бедствието.