Вълка

— Ще вземем бомбата и ще излезем. Оттам ще се качим в колата ми и ще те закарам в службата. Екип за обезвреждане на експлозиви ще вземе устройството, а двамата с теб ще седнем, ще си налеем кафе и ще си поприказваме.

Жената отметна косата си назад и се усмихна.

— Може да си попаднал на правилното устройство — каза тя, възвърнала си увереността, този път по-нахакано, — но си се спрял на грешния човек. — Тя допря глава до рамото на Франтони и прошепна в ухото му:

— Аз не съм тази, която ще задейства бомбата.

Той пусна ръката ѝ и я отблъсна от себе си. Огледа лицата на пътниците край багажната лента. Активиращият бомбата трябваше да се намира в радиус не по-голям от двайсет-двайсет и пет метра от чантата.

— Имаш по-малко от минута — продължи червенокосата, застанала зад него. — Едва ли за толкова кратко ще откриеш лицето на човека, когото търсиш.

— Освен ако лицето не дойде само при мен — отвърна той.

— Това може да стане само по един начин, но добрите не постъпват така.

Той се обърна и погледна жената в очите, стиснал пистолета в ръката.

— Аз не съм добър.

Италианецът вдигна оръжието и стреля два пъти в гърдите ѝ. От шоковата вълна тялото ѝ подскочи във въздуха, а ръцете и краката ѝ се разпериха. Тялото ѝ се строполи тежко на пода, от ъгълчетата на устата ѝ се появиха две тънки струйки кръв. Очите ѝ се вгледаха безжизнено в сивия таван. Тя беше мъртва още преди да падне на земята.

Франтони се зае трескаво да оглежда тълпата. Пътниците тутакси се затичаха напосоки, за да се скрият, майки закриваха с телата си деца, по-възрастните веднага се проснаха на пода, закрили с ръце тила си. Франтони грабна чантата и побягна към изхода на терминала. Охраната на летището се затича след него. От всички страни ехтяха викове и изстрели. Той държеше чанта, пълна със силни експлозиви. Полицейските снайперисти, разположени по горните етажи на сградата, бяха застинали и не знаеха какво да предприемат.

А някъде насред целия този хаос един терорист чакаше да натисне червения бутон и да избие стотици невинни хора.

9.

Ню Йорк, САЩ

Седях зад бюрото, пред мен стоеше ръчно изработена шахматна дъска с фигури, изобразяващи героите от разказите за Шерлок Холмс на Сър Артър Конан Дойл. Преместих напред пешката — лондонски полицай, облегнах се назад и се вгледах във фотографията, запълнила петдесет и двеинчовия екран на компютъра. Намирах се в четиристайния си апартамент в един небостъргач в Манхатън. На фотографията се виждаше лицето на млад мъж с късо подстригана коса, с черни проницателни очи и с добре поддържана кафява брада. Бях прегледал дебелото досие, което в момента лежеше на бюрото до шахматната дъска. Досието съдържаше както съвсем тривиална информация, така и сведения за чудовищни деяния. Младежът беше на двайсет и девет, роден в Чикаго, отгледан от роднините си в Египет, завършил университета „Вашингтон“ в Сейнт Луис и университета в Йейл. Беше по-големият от двама братя. Баща му беше уважаван фармацевт, майка му — социален работник. Сега и двамата живееха в къща на север от Мичиган Авеню.

Той се казваше Алшаир Ал-Мадел и беше инженер-химик по образование, а също така един от най-опасните терористи по призвание. От лявата страна на фотографията имаше дълъг списък с подробности от биографията му, но не се налагаше да чета всички. Вече знаех всичко необходимо за него: каузата, в която вярваше, религията, която изповядваше. Ал-Мадел имаше малобройна, но предана армия от около двеста последователи, всички високообразовани като него и еднакво фанатични. Беше щедро финансиран, с частни сметки в Швейцария, Япония и Саудитска Арабия — три страни, в които банките не задаваха много въпроси на клиентите си. Често пътуваше и рядко се задържаше на едно място повече от три дена. Жена му и двамата му сина обитаваха къща в предградие на Кайро. Той имаше и млада любовница, която живееше на последния етаж на скромен хотел на един южноиталиански остров. Но Ал-Мадел прекарваше най-много време с друга жена, американка от Северна Калифорния с доста неясна биография. За нея знаех само, че е завършила икономика в Северозападния университет, след което е работила две години в малка счетоводна фирма в Ню Йорк и там се е запознала с Ал-Мадел. Първо била запленена от чара му, после и от каузата му.

Облегнах се на кожения си стол и отново погледнах дъската. Босовете бяха прави да се съмняват в желанието ми да обявя открито война на терористите и техните спонсори. Не беше лесно да влезеш в челен сблъсък с подобни врагове.

Щяхме да се изправим срещу хиляди млади мъже, които отговаряха на профила на Ал-Мадел, готови да умрат и в същото време да отнемат живота на възможно най-много невинни хора. Те не рискуваха живота си за пари. Единствената им цел беше смъртта, тяхна награда бяха руините, които оставяха след себе си — в двор на училище, в църква, на оживено летище, чрез сблъсъка на самолет в сграда или с епруветки с отрова, хвърлени в претъпкан влак.