Вълка

И докато аз се наслаждавах да гледам тези игри и извличах поуки от часовете, прекарани в присъствието на баща ми и неговата компания, най-много ме заинтригува шахът. На шахматната дъска играчът трябваше да вземе предвид едновременно три гледни точки, за да победи. Трябваше да бъде безстрашен и да предприема дръзки ходове. Трябваше да „разчете“ опонента си, да предвиди не само непосредствено следващия му ход, но най-малко следващите му два хода. Кога да отбранява позицията си и да отрази атака, докато не настъпи подходящ момент за контранападение. Това беше стратегическа игра, която изискваше умение и търпение, за да се постигне победа.

Това беше животът, игран върху шахматната дъска.

Заради работния график на баща ми, който го принуждаваше да отсъства от града често по няколко дни, една наша игра продължаваше седмици наред. Прекарвах часове, вперил поглед в дъската, в разположените върху нея фигури и се опитвах да отгатна какъв ще бъде следващият му ход и съответно какъв ход да предприема аз. Баща ми беше отличен играч и още по-добър учител. Той успя да ме направи шахматист от висша класа и непобедим опонент.

След неговата смърт мястото му беше заето от чичо Карло.

За него шахът беше повече от игра. Беше пътна карта, инструкция как да се ръководи престъпна организация — опознай врага си, разучи неговите силни и слаби страни, атакувай безпощадно и отстъпвай само в краен случай. Двамата братя обожаваха играта, но всеки по коренно различни причини. Баща ми играеше за удоволствие. Чичо ми играеше, за да тренира инстинкта си и за да го държи във форма — допълнително средство, което да му помогне да се задържи на върха в жестокия подземен свят. С времето аз се научих да ценя играта и заради двете причини.

От шаха като приятно занимание до теорията на играта имаше една крачка.

Джими първи ме насочи към трудовете на Емил Борел — кръстника на теорията на играта. Когато бях в колежа, слушах лекциите на Оскар Моргенстърн и Джон фон Нойман. Прекарвах часове наред в училищната библиотека, където направо поглъщах книгите и статиите, посветени на тази тема — често късно вечер, в компанията единствено на чаша топло кафе. Научих, че редица световни лидери са били привлечени от теорията на играта и са използвали методите за печеленето и запазването на властта си. Освен всичките изброени качества, на които учеше шахът — най-вече как да разчетеш опонента си, за да го вкараш в пътя на собственото му поражение — теорията на играта също така наблягаше на хитроумието, измамата, заблудата и манипулацията, в стремежа към постигане на крайната цел. Сред нашите президенти най-опитен и изкусен в тази област беше Джеймс Медисън, който предвиждал предателството от страна на свой приятел още преди да бъде направен първият ход. Плановете на футболния треньор Винс Ломбарди и математическият гений на Джон Наш се дължат също на теорията на играта. В моите среди се говореше, че Чарлс Лъки Лучано е бил привърженик на теорията на играта, както и брилянтният Майер Лански — първият дипломиран гений, заклеймен като „гангстер“.

За мен беше изключително уместно и подходящо да приспособя тази теория към нашите престъпни начинания. Гангстерите обичат да се придържат към прости правила. Най-основното е и най-ефективното: отклони се от стратегията на противника си и победата ти е в кърпа вързана. През последните години аз се възползвах от анонимността на интернет, за да запазя формата си. Включих се в една онлайн група, членовете на която разискват подробно аспектите и методите на играта. Допитваме се до съвета на останалите от групата, коментираме ходовете и се стремим да разрешим потенциални проблеми. В тази компания на седемдесет членове аз не съм Винсънт. Не съм Вълка. Не съм босът на мафията. Аз съм безличен играч сред много инвестиционни банкери, съпруги-домакини, адвокати, художници и дърводелци. Търся техните съвети и напътствия, както те търсят моите. В сигурната среда на подобна уникална общност аз мога да бъда себе си.

Когато се отнася за контакти лице в лице, няма по-добър партньор от Джими. Виждам се и разговарям с него всеки ден и макар той да не може да отговори, по мимиките му разбирам дали е съгласен или не с моите решения. Той е моят пътеводител и аз никога не сключвам сделка и не вземам решение, без първо да съм ги обсъдил с него. Давам си сметка, че ако Джими, който е по-голям от мен с две години, беше здрав, той, а не аз, щеше да бъде избран да управлява престъпната ни империя в двайсет и първи век.

— Заплахата е съвсем реална — казах и погледнах чичо Карло. — Не само в краткосрочен план, а за години напред.

— Тази война си заслужава да се води, признавам — добави той. — Ще ми е мъчно, че не мога да участвам.

— Ти ще си духом с нас.

— Джими какво мисли?

— Остави на бюрото ми биографията на Джордж Патън, придружена с бележка — отвърнах и се усмихнах.

— Какво пише в бележката?

— „Не позволявай да те победят“.