Вълка

Чичо Карло се засмя и извади пура от джоба на ризата си. Щракна позлатената запалка, гравирана с неговите инициали, и си запали. Вдиша дълбоко от дима, без да обръща внимание на болката в белите дробове. Отдавна се бях отказал да го отуча от вредните му навици.

— Какво искаш от мен да направя? — попита той.

— Най-напред, ако събитията не се развият както планирам, искам да те помоля да се погрижиш за Джак. Както навремето се погрижи за мен.

— Нямаш проблеми. Друго?

— Говори с Джанети.

— За Стрега ли?

Кимнах.

— В началото може да откаже, но щом помисли добре, ще се съгласи, че тя е най-доброто ни оръжие срещу Раза.

— Тя е негова дъщеря. Няма да е добре да го караш да рискува живота на дъщеря му и съдбата на неговия синдикат заради някакъв терорист.

— Той никога не се е замислял да я излага на куршумите.

— Да, той я изпрати да изпълни онези задачи. Сега искаш ти да я пратиш.

— Тогава какво те притеснява?

Чичо Карло остави пурата в пепелника и ме погледна. Този поглед ми беше добре познат — ярко напомняне, че този треперещ от немощ старец с хриптящи дробове все още е един от най-влиятелните и могъщи донове в страната.

— Стига си се правил, че не разбираш, Винсънт. Когато иде реч за теб и Стрега, винаги има и нещо друго и ти го знаеш.

Кимнах и преместих погледа си върху гледката през прозореца — красивите градини в имението на чичо ми, което се намираше в Хамптънс.

— Това беше много отдавна — отвърнах.

Той се засмя отново.

— Джанети и неговата банда са от старата школа на Камората. За тях почти нищо не се е променило от седемнайсети век досега. Техните правила и методи никога не се променят. Ако си мислиш, че след всичките тези години, особено в светлината на случилото се, то ще остане в миналото, дълбоко грешиш, скъпи ми племеннико. Голяма грешка, която може да ти коства живота.

— Джанети я готви за свой заместник, за шеф на Камората. Никога не го е крил. Много скоро Анджела ще бъде единствената жена — член на нашия Съвет. За нея тази битка е голямо изпитание. Затова ще направи всичко, за да се хареса на останалите членове.

— Той може да има по-големи амбиции за нея.

— Моето място?

Чичо Карло кимна.

— Отдавна го познавам. Постави ли си някаква цел, не се отказва, докато не я постигне. Като куче, захапало кокал. Анджела е неговото наследство. Всичко, което той прави сега, всеки ход, който предприема, го прави с мисълта за нейното бъдеще.

Три години след като почина баща ми, чичо Карло прати мен и Джими в Италия през лятото, за да се запознаем с доновете от другата страна на океана. Там за първи път срещнах Анджела. Бяхме на една възраст с нея и макар че аз говорех развален италиански, а нейният английски не беше по-добър, с нея бързо се сприятелихме и тримата — аз, Анджела и Джими — ходехме навсякъде заедно. Баща ѝ бързо забеляза топлите чувства между нас, но по онова време аз бях твърде наивен, за да внимавам какви сигнали давам на дона с постъпките си.

Но Джими забеляза и една сутрин, докато закусвахме в стаята, която деляхме двамата, той извади бележника си и ми го подаде. На белия лист беше написал списък с всички фамилии, за които се беше сетил — кралски и мафиотски — които бяха скрепявали съюзите си през вековете чрез династически бракове.

— Защо ми го показваш? — попитах.

Той ми направи знак да обърна страницата. На следващата страница беше написал моето име и това на Анджела, свързани с фамилията Джанети.

— Ти сериозно ли?

От погледа му разбрах, че е без значение дали Джими го мисли сериозно или не. По-важното беше, че сериозният в случая е бащата на Анджела.

— С Анджела говорихме за това, Джим — казах аз. — Има още много време, още сме млади. В момента искаме само да се забавляваме. Нищо повече.

Джими се вторачи в мен, докато приключвах със закуската си. Повече никога не спомена за брак между мен и Анджела.

И двамата знаехме, че съм влюбен в нея. Тя вече беше започнала да се превръща в красива жена. Имаше дълга светлоруса коса, светлокафяви очи и усмивка като филмова звезда. Лесно се палеше и не го прикриваше, но, от друга страна, беше изключително щедра към онези, които обичаше. Имаше и черно чувство за хумор. Привличането стана моментално — и ако трябва да съм честен — то остана завинаги.

Тя се чувстваше и се държеше по-свободно в обкръжението на момчета, отколкото с момичетата на нейната възраст. Макар и много млада, разбираше какво е да си дъщеря на дона и каква власт ти дава подобна титла.

През онова дълго и горещо лято тримата прекарвахме заедно по-голямата част от дните и вечерите си. Сутрин отивахме на плажа и се виждахме с приятели, печахме се на скалистия бряг.

Следобед, докато градчето, спеше и магазините бяха затворени, ние се катерехме по върховете, наслаждавайки се на прохладата от сенките на боровите дървета и червеникавата пръст. Гледахме към вилите и улиците, скупчени в ниското. Вечерите бяха най-забавни. Ходехме да танцуваме в местните клубове, докато Джими седеше на масата и ни гледаше как правим брейк-чупки на дансинга, заобиколени от множеството.