Внимавай в картинката

— Летни рокли? На… — По принцип носеше дънки и тениски. И спортни сандали. С чорапи. — Ако наистина съм ти съпруга, защо не пазиш дрехите ми от Майорка?

Отговорът му бе светкавичен:

— Оставих ги там, защото се надявах, че ще се върнеш.

Младото сутрешно слънце огряваше едната половина от тялото и лицето му и оставяше другата в сянка. За кого се имаше? За някой ненадминат злодей, способен да нанася промени в сценария със скоростта на светлината, така че да я смайва и обърква?

Е, някой трябваше да му покаже как стоят нещата тук, на земята.

Подобно на мишени, зърната му привличаха погледа й. Тя сграбчи едното и го извъртя. Силно.

— Ох! — Ръката му притисна болезненото място. Той погледна към почервенялото зърно. — Какво беше това?

Тя наблюдаваше със злобно задоволство как той се разтрива.

— Искам да ти кажа, че никоя нормална жена не носи летни рокли с цветя ежедневно. Аз предпочитам дънки.

— Няма как да си сигурна в това. Нали не си спомняш. — Сарказъм. Доловим сарказъм.

— В Степфордска съпруга ли се опитваш да ме превърнеш? — Доста плашеща мисъл. Такива ли бяха намеренията му? — Знам що за жена съм. И определено знам какви дрехи нося. Наясно съм какви дрехи носят всички жени. Трябва да се поогледаш наоколо.

— Не се заглеждам по други жени. Женен мъж съм.

Тя изсумтя.

— Ще ти запиша час при очния лекар.

— Това ми звучи като истинско съпружеско задължение.

Разговорът помежду им не беше размяна на идеи; беше си същинска фехтовка.

Даже по-лошо — тя се забавляваше, при положение, че в действителност му бе бясна. Изключително бясна за… нещо… А, да.

— Повече никога не си позволявай подобно своеволие — да ми изхвърляш дрехите!

— Разбира се, че няма. Няма да ми се наложи. — Изрита чаршафа от краката си. — Не и сега, когато си тук с мен. Няма да те изпусна от поглед.

Девлин беше прекалено висок. Внушителният му ръст разсейваше Медоу и насочваше вниманието й към ерекцията му, която правеше палатка в тъмносините боксерки, към босите й крака върху студения дървен под, към неотдавнашната им прекалено пламенна интимност. Думите му звучаха не толкова като закачки, колкото като заплахи, а когато жена стигне до нейното положение — което си беше доста напечено — щеше да е глупачка, ако пренебрегнеше предупредителната лампичка в съзнанието си.

— Няма да ме изпускаш от поглед? Как да го разбирам?

— Не си в много добро здравословно състояние. Имаш сътресение…

— Леко!

— И страдаш от амнезия, свързана с най-важния момент от живота ни.

Ненавиждаше факта, че той държи този коз.

— И още по-важно, откривам хотел по закътаното и неописуемо красиво крайбрежие на Южна Каролина. Това е тенденцията на бъдещето; доходите на всички онези стари домакинства спадат и те увеличават цените. Но богатите тук продължават да са богати — и враждебно настроени към мен, а и вече имаше доста случаи на саботаж.

— О… — промърмори тя под нос. Подобни сценарии й бяха твърде далечни и тя просто не знаеше какво да каже. — Като например?

— Няколко от по-влиятелните семейства дадоха да се разбере, че ипотеките на търговците в града напълно необяснимо ще бъдат обявени за просрочени, ако ни продадат каквото и да било. Карам хранителни продукти чак от Чарлстън.

— Ама това са направо средновековни тактики!

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Това е Южна Каролина. Една от първите тринайсет колонии и до ден-днешен се управлява от същите семейства.

— Сигурно се шегуваш. — Тя беше от Запада. От планините на Вашингтон и отгледана в семейство на бохеми, хора на изкуството. Разбира се, баба й й бе разказвала за старите семейни традиции в Южна Каролина, които задушаваха живота на човек. Но Изабел бе избягала и затова историите й звучаха по-скоро като приказки за отдавна погребано минало.

А сега Девлин твърдеше, че нещата не са се променили? Напрегнатото му лице й подсказваше, че говори сериозно.

— Какво друго са причинили на хотела?

— Издигнах клетъчна кула зад сградата. Някой я събори.

— Клетъчна кула! — Мисълта я удари като ток. — Клетъчният ми телефон. — Тя се опипа отзад, сякаш очакваше да намери джоб там. — Взе ли телефона ми, преди да изхвърлиш дрехите?

— На нощното шкафче е. — Изправи се до седнало положение и посочи с ръка. — Наех гардове да охраняват…

— Как съм успяла да вляза тогава? — Не й се вярваше да лъже за това.

— Благодарение на охранител, който се скрил от бурята, когато трябвало да патрулира, и неизпробвани генератори, които не предотвратили спирането на тока. Днес ще се погрижат за тези нередности.

— И как по-точно? Ще поправят генераторите ли?

— Ще сменим и охранителя. — Изражението му стана студено.

Което никак не й допадна. Напомняше й за миналата нощ. За това, че зад този фарс стои някакъв таен мотив, и че ако не се изнесе заедно с картината оттук съвсем скоро, той щеше да я смачка като буболечка.

— Недей така. Бурята беше ужасна!

— Плащам добре и очаквам най-доброто.

— Да, но… горкият пазач! Ще остане без работа.

Не забеляза и най-малката доза състрадание върху лицето на Девлин.

— Да е мислил за това, преди да подпише договора.