Внимавай в картинката

Едно бързо пътешествие до Амелия шорс показа, че картината вече не виси на старото си място над камината.

Което не я учуди.

Иначе щеше да е прекалено лесно.

А не можеше да измисли начин да остане там и да претърси цялото имение. Старецът Бенджамин все още беше между живите. Полицията все още имаше нейното описание. Престоят й беше съвсем кратък.

И точно тогава портфейлът й се бе опразнил. Тогава вкара баща си, най-злобния кучи син, живял някога на земята, в приют, и продаде къщата и всичките му вещи. Това й подсигури средства за още две години.

След това трябваше да си намери спонсор.

Г-н Хопкинс й бе отправил предложение толкова бързо, че я бе накарал да се замисли дали не я е наблюдавал. Разбира се, по-късно се оказа, че точно такъв е бил случаят.

Тя щеше да има славата.

А той — картината.

Така и никога не го видя на живо. За нея той беше глас от телефона, който я съветва да проявява търпение. Тя си мислеше, че ако не друго, то през всичките тези дълги години е имала поне търпение, но той настояваше, че й е нужно нещо повече — енергия — и в крайна сметка… се оказа прав. С негова помощ бе настъпил и нейният час.

Картината — и славата — бяха на една ръка разстояние. Бе решена да не допуска нищо да се изправи на пътя й.

Нищо — и никой.

Седем

Гейбриъл Прескот влезе в кабинета на Девлин.

— Здрасти, Гейб. — Девлин дори не вдигна поглед. Не му се наложи. Той седеше пред няколко редици екрани, инсталирани върху красивите старомодни полици за книги. Беше ги наблюдавал и затова бе видял как Гейбриъл влиза през входната врата. Всяка негова стъпка до кабинета бе наблюдавана.

Но Девлин продължаваше да се взира в екраните с усмивка на лицето.

— Какво правиш? — Гейбриъл затвори вратата след себе си.

— Следим я.

Гейбриъл побърза да застане зад рамото му, защото нямаше как жена, за която Девлин говори с подобен тон, да не предизвика интерес и у него самия. Мониторът разкри жена, която се движи по един от коридорите — но каква жена само! Червената й коса блестеше като пламък на свещ около бледата й кожа. Имаше дълги крака, изваян ханш и малки, стегнати гърди, и всичко това в съвършена хармония, сякаш създадено от ръката на майстор. Носеше бели шорти, жълт сутиен, смешни джапанки, украсени със стъклени кристалчета, а отгоре — голяма мъжка бяла риза, завързана отпред на възел. На челото си имаше жълта лента за коса — на екраните изглеждаше сякаш е изрисувана с усмихнати личица. Мотаеше се безцелно по коридора, спирайки пред почти всяка картина и се взираше в нея.

Гейбриъл си придърпа стол и седна така, че да вижда мониторите.

— Винаги, когато ти трябва помощ при наблюдението, съм на разположение. Коя е тя?

Девлин му отговори с тайнствен поглед.

— Жена ми.

— Жена ти? — Грешка!

— Медоу.

На Гейбриъл му отне известно време, за да осъзнае, че Девлин всъщност произнася името й.

— Значи така. — Той познаваше Фицуилям отдавна, още откакто фирмата му за пръв път започна да инсталира охранителните системи по проектите на Девлин, и досега Девлин никога не бе споменавал за жена.

Но все пак не можеше да се каже, че са приятели. Девлин бе безжалостен кучи син без всякакво чувство за хумор и настроен винаги враждебно, когато разговаряше. Освен това се отнасяше подчертано собственически към притежанията си и като го гледаше как следи Медоу, Гейбриъл започна да съжалява момичето. Чакаха я доста изпитания.

— Какво прави? — попита Гейбриъл.

— Търси нещо.

— Картина ли?

— Напълно възможно е. — В гласа на Девлин се прокрадна задоволство.

Добре. Хубаво, тогава. Девлин беше озадачен днес.

— В такъв случай — да се хващаме за работата.

— Чух, че имало взлом миналата нощ.

— Така е.

— И сте хванали нарушителя.

— Тя беше. — Девлин кимна с глава към монитора точно когато Медоу завиваше по коридора и навлизаше в обхвата на друга камера.

— Тя? — Гейбриъл започваше да се обърква. — Собствената ти съпруга е влязла с взлом в хотела ти?

— Точно така.

— Защо не ми разкажеш? — Гейбриъл определено не можеше да измисли логично обяснение.

— Не, ти си този, който ще ми каже. Как е успяла да се промъкне, без да задейства алармата на входната врата?

Хората на Гейбриъл си бяха свършили работата още преди да дойде тук, така че той знаеше отговора.

— Отворила е вратата с ключ.

Девлин се извъртя с лице към Гейбриъл.

— Ключ! А защо ключът не е задействал алармата?

— Хората все още използват ключове, и тъй като отварянето на вратата с ключ е стандартна процедура, не сме предвидили алармата да се активира. Но това вече е променено. — А работникът, който не бе попитал собственика какви са предпочитанията му, вече беше на опашката за безработни. Гейбриъл ръководеше най-голямата охранителна фирма по Източното крайбрежие. Беше я създал от нулата и не допускаше подобни грешки.

— Значи всеки ключ би могъл да отвори вратата? — попита Девлин.