Внимавай в картинката

От друга страна, тя беше и също толкова талантлива, и това караше Джудит да се изяжда от яд. Не беше честно — защо някои хора имат истинска дарба, а други… други са просто добри. В света на изкуството дарбата ти носи международно признание. Добрата работа ти осигурява членство в пътуващите Изложби на гладуващите художници и място за картината ти на стената на някой ресторант с етикет от двеста долара, лепнат на рамката.

Не това искаше Джудит. Винаги се бе стремяла да постигне нещо в живота. Искаше хората — критиците — да я забелязват, да я хвалят, да я признават. Преди двайсет години, пет години след като завърши колежа, й се бе наложило да се сблъска със суровата действителност. Нямаше талант — затова започна да се бори за постигане на слава по други начини.

Сега щеше да открие един потънал вдън земя шедьовър.

Нямаше да е трудно. Имаше си начини. Щяха да са й нужни само малко разследване и готовността да проследи мълвата до източника й. Не всички слухове се бяха потвърдили, разбира се, а и бе прекарала доста време в оглеждане на напълно бездарни творби, представяни за шедьоври.

След около година до нея стигна слух за известната художничка Изабел и безценната картина, която била изоставила. Подочу и друг слух, после трети, и в крайна сметка, след като почерпи с достатъчно питиета сърдитата стара бавачка г-жа Греъм, успя да получи потвърждение на информацията си. Шедьовърът наистина съществуваше и се намираше в голямото старо имение Уолдемър Хауз.

Но г-жа Греъм беше толкова глуха, че всяка дума излизаше от устата й с крясък, и такава пияница, че бе готова да изпее и майчиното си мляко пред всеки с достатъчно пари в джоба срещу питие и малко гевречета. На Джудит не й оставаше друг избор, пък и не представляваше кой знае каква трудност да подправи дванайсетата й чаша за вечерта с малко отрова за мишки. Когато полицаите я откриха на другия ден в уличката до кръчмата, просто откараха в моргата безжизненото й тяло и вписаха случая като „естествена смърт“.

Южняците наистина си имаха начин да потулват грозната страна на живота.

Проникването на Джудит в Уолдемър Хауз не се бе увенчало с намирането на картина, отговаряща на описанието. За сметка на това тя получи за спомен хубави белези от кучешки зъби на задника си, а побеснелият Брадли Бенджамин от своя страна се сдоби с пълно описание на крадеца. Тя така и не посмя да опита отново.

Затова реши да подходи към въпроса по различен начин. Впусна се в издирване на документите на прочутата — и скандална! — художничка Изабел… но вместо това попадна на смятаната за мъртва нейна дъщеря.

Нещата се бяха подредили идеално. Оказа се, че известната възрастна художничка Изабел е обявила, че дъщеря й е загинала в автомобилна катастрофа в Ирландия, когато била на четири години. Изабел била „осиновила“ Шарън и я държала настрана от светското внимание, и оттогава момичето не се мяркало много-много, не че избягвало пресата, просто не привличало вниманието й.

След като Шарън се омъжила за Ривър Зарвас, те използвали парите, които Изабел била спечелила от изкуството си, за създаването на художническа колония, в която да се поощряват талантите и да се обучава следващото поколение гении. Бяха учредили стипендии, преподаваха на приемниците си напълно безплатно. Около тях вечно се навъртаха изоставени хлапета, които се мислеха за художници, нощуваха по пода в къщата им, хранеха се у тях, говореха за изкуството с пламнали очи… Не се оказа трудно да цъфне един ден на прага на къщата в Блайт и да се нанесе да живее при тях като Джудит, една жена, търсеща вдъхновението.

И за известно време даже си мислеше, че го е намерила. Беше нарисувала най-добрите картини в живота си досега под този покрив, поемайки в дробовете си пропития с творческа енергия въздух. За малко бе забравила за проклетия изгубен шедьовър и бе рисувала с пламенна страст, убедена, че най-накрая е събудила криещия се в нея гений.

Тогава бе показала произведенията си на един критик, а той й даде името на ресторант, собствениците на който имали практиката да окачват картини по стените и да ги продават срещу комисиона.

Изпита желание да подправи с отрова и неговото кафе.

Вместо това обаче се върна отново в дома на Зарвас, изслуша без капка интерес приповдигнатите речи на Парън и изяви желание да препише дневниците на Изабел на компютъра. Шарън я бе съжалила достатъчно, че да й позволи да го направи. Но макар получила шанса да се потопи в свят на пикантни клюки и очарователни прозрения в живота на тази невероятна художничка, Джудит така и не намери никаква информация за изчезналия шедьовър.

Тогава тактично потърси път до сърцето на Шарън в отчаяни опити да се превърне в довереницата, с която тя би споделила всичко.

Но Шарън се бе отдръпнала; острият й поглед бе накарал Джудит да мисли, че… че вижда всичко, което се случва в главата й.

Накрая Джудит насочи интереса си към внучката на Изабел и точно тук улучи десетката.

Оказа се, че Изабел е споделяла с детето всичко. Всичко.