Войнико, не питай!

— Просто не съм сигурна, че постъпвам правилно! Не разбираш ли, Джейми? Искам да съм уверена, че не греша. А аз не знам! Не знам! — Рязко се обърна към мен и продължи: — Какво да правя, Тим? Да замина ли?

Неочакваният й въпрос ми прозвуча като ехо на гласовете, които ме заляха в Индекс-залата. Веднага библиотеката, в която стояхме, се уголеми и освети по странен начин. Високите лавици, разплаканото лице на сестра ми, обърнато към мен, мълчаливият, облечен в черно младеж и чичо ни, съсредоточил се в книгата си и сякаш осветен от мека светлина от етажерката зад него — всичко това внезапно ми се стори като поставено в някакво свръхизмерение. Едновременно ги виждах и гледах през тях. И тогава разбрах Матиас така, както никога преди не съм успявал. Независимо от това, че се преструваше на вглъбен в книгата си, за себе си беше решил как трябва да отговори на въпроса на Ейлин.

Съзнаваше, че ако каже на сестра ми „Остани“, аз ще се постарая да я отпратя, дори ако трябва да използвам груба сила. Беше наясно с инстинкта ми да му се противопоставям във всичко. А така, без да предприема нищо, просто не ми предоставяше срещу какво да се боря. Беше възприел дяволски (или богоподобен?) неутралитет, като ме остави да решавам сам. Разбира се, той беше повече от сигурен, че ще разреша на Ейлин да замине с този Джеймтън Блек.

Само че този път не беше познал. Не забелязваше промените в мен, новото знание, което ми сочеше пътя. За него „Унищожавай“ бе една черупка, в която можеше да се скрие при опасност. Но сега, след просветлението, съзрях в тази дума нещо много повече — оръжие, което би могло да се обърне дори срещу превъзхождащите ни демони от новите планети.

Джеймтън Блек вече не ме плашеше, също както и Падма престана да ме плаши. Изгарях от нетърпение да изпробвам новата си сила срещу него.

— Не, Ейлин — спокойно казах аз. — Не мисля, че идеята да заминеш е добра.

Тя се втренчи в мен и подсъзнателно усетих, че разсъждава точно като чичо ни, надявайки се в края на краищата да й кажа това, за което копнее сърцето й. Но сега я изкарах от релси. Побързах да продължа, като внимателно подбирах думите си, стараейки се да наложа мнението си:

— Хармония не е място за теб, Ейлин. Сама знаеш колко са по-различни от нас, земляните. Няма да се чувстваш като у дома си. Няма да успееш да се приспособиш към техния начин на живот. Освен всичко друго този млад мъж е командор — опитах се да погледна към Джеймтън възможно най-дружелюбно. Изпитото му лице се обърна към мен, но върху него не бе изписан и най-малък намек за възмущение или молба за помощ от моя страна. — Знаеш ли какво означава това на Хармония? Той е офицер от въоръжените сили. Договорът му може да бъде продаден във всеки един момент и той ще те напусне. Нищо чудно да го изпратят някъде, където не би могла да го последваш. Може да отсъства с години. Или пък изобщо да не се върне, ако го убият, което е доста вероятно. Искаш ли да живееш така? Достатъчно ли си силна, за да се подложиш на подобно емоционално изпитание? Ще подведеш не само себе си, а и него!

Спрях. Чичо Матиас изобщо не откъсна поглед от четивото си. Ала аз забелязах — и от това почувствах скрито удоволствие, — че пръстите му, стиснали корицата на книгата, леко трепереха, издавайки по този начин чувства, които той никога не си признаваше.

Що се отнася до Ейлин, тя ме гледаше недоверчиво от самото начало на монолога ми и не продума до края. Изпусна тежка въздишка, изправи се и погледна към Джеймтън Блек.

Нищо не каза, но погледът й ми беше достатъчен. Наблюдавах ги, стараех се да открия макар и малък намек за емоция. Но младежът само малко се натъжи по странен, необичаен начин. Направи две крачки напред и застана плътно до нея. Аз се напрегнах, готов да се намеся и да отстоявам докрай мнението си. Само че той й заприказва тихо с необикновената си църковна реч, която, както предполагах, народът му използва при общуването помежду си, но никога не бе стигала до ушите ми.

— Значи не искаш да тръгнеш с мен, Ейлин?

Тя поклати глава като нежно растение, разтревожено от груби стъпки по неравна почва, и отмести поглед.

— Не мога, Джейми — прошепна тя. — Чу какво каза Тим. Истина е. Ще те подведа.

— Не е вярно — произнесе той със същия тих глас. — Само не ми казвай, че не можеш. Кажи, че не искаш и ще си отида.

Той чакаше отговора й, но сестра ми продължаваше да гледа встрани, без да смее да срещне погледа му. Накрая събра сили и решително поклати глава.

При този жест Джеймтън дълбоко въздъхна. През цялото време нито веднъж не бяха погледнали нито към мен, нито към Матиас. Не го направиха и сега. Лицето на командора оставаше все така безизразно. Обърна се и тихо излезе от библиотеката, от дома ни и завинаги изчезна от живота на Ейлин.

Тя се обърна и избяга от стаята. Погледнах към Матиас, който невъзмутимо прелистваше книгата си, без да ми обръща внимание. Повече никога не спомена името на Джеймтън Блек.

Не го спомена и Ейлин.