Войнико, не питай!

— Няма смисъл да ти давам съвет — безучастно произнесе Матиас. — Няма значение какво ще направиш — нито за теб, нито за мен, нито дори за този млад човек. — Той млъкна и се обърна към мен: — Между другото, Тим, Ейлин забрави да ви запознае. Това е господин Джеймтън Блек от Хармония.

— Командор Блек — представи се младежът. Имаше безстрастно лице с тънки черти. — Тук, на Земята, аз съм военен аташе.

В този момент успях да разпозная произхода му. Беше роден на една от планетите, която хората от другите светове с черен хумор наричаха Сдружението. Сигурно бе един от религиозните фанатици, възпитани в спартански дух, които населяваха двете планети — Асоциация и Хармония. Тогава ми се струваше много, много странно, че от стотиците типове човешки общества, от семената, разпръснати из младите светове, израсна общество на фанатици редом с воините от Дорсай, философите от Екзотика, вглъбените в науката обитатели на Венера и Нютон, което се превърна в една голяма и доста своеобразна Производна култура.

Да, те наистина бяха своеобразна Производна култура. Но не се бяха прочули на останалите дванадесет планети като войници. Дорсайците бяха воини — хора на войната до мозъка на костите си. Жителите на Сдружението бяха хора на предаността — тъжна и донякъде мазохистична преданост. Те се продаваха, за да могат техните бедни на природни ресурси планети да могат поне донякъде да поддържат баланса на договорите, което би им позволило да наемат професионалисти от други области.

Пазар за евангелисти почти нямаше, а това бе единственият плод, който раждаше бедната, камениста почва на Сдружението. За сметка на това умееха да стрелят и да се подчиняват на заповеди, без да се замислят за живота си. Също така бяха много евтини. Старейшината Елдър Брайт, глава на Обединеното правителство на Асоциация и Хармония, можеше да подбие цената на което и да е правителство при доставката на наемници. При едно условие — да не се обръща внимание на военните умения на войниците.

Но истинските хора на войната си оставаха дорсайците. Те напомняха отлично дресирани кучета, оръжието прилепваше към ръцете им като ръкавици. Обикновеният войник от Сдружението хващаше пушката по същия начин, по който би хванал и мотиката — като сечиво, което е длъжен да използва в името на своя народ и своята църква.

Тези, които бяха по-запознати с нещата, казваха, че именно Дорсай доставя воините за всички четиринадесет планети. Сдружението доставяше пушечното месо.

Въпреки всичко тогава не се замислих за това. Реакцията ми към появата на Джеймтън Блек беше само едно запознаване. С неподвижните си черти, невъзмутима физиономия, отсъстващ поглед и някаква непроницаемост той ми приличаше на Падма.

Дори и без обяснението на чичо ми в негово лице лесно се познаваше представителят на едно от тези суперплемена, населяващи младите планети, на които, както винаги се стремеше да ни докаже Матиас, земляните не можеха да съперничат. Само че съзнанието за собствената ми значимост, което бях придобил в Енциклопедията, отново се появи. В главата ми се оформи мисъл, съпроводена от мрачна вътрешна радост. Съществуват и други начини за противоборство, нали?

— …Командор Блек — говореше Матиас — е посещавал вечерния курс по земна история, на който ходеше и Ейлин — в Женевския университет. Там са се запознали преди около месец. Сега сестра ти има намерение да се омъжи за него и да го придружи на Хармония, където той се връща в края на седмицата. — Той внимателно се вгледа в Ейлин и довърши: — Казах й, разбира се, че решението какво да прави си е нейна работа.

— Но аз искам някой да ми помогне да взема правилното решение! — патетично избухна сестра ми.

Матиас бавно поклати глава.

— Вече ти казах — произнесе той с обичайния си безцветен глас, — че няма какво да се решава. В края на краищата няма абсолютно никакво значение — нито за теб, нито за някой друг. Имаш право да продължиш да поддържаш абсурдното си мнение, че в зависимост от това, какво ще избереш, нещо ще се промени. Аз не мисля така. И тъй като съм ти предоставил пълна свобода да правиш каквото искаш и да взимаш каквито си пожелаеш решения, настоявам да ме освободиш от участие в този фарс и да ми дадеш възможност да се занимавам с моята работа.

С тези думи вдигна книгата от коленете си, сякаш се канеше да започне да я чете.

По бузите на Ейлин потекоха сълзи.

— Не знам, просто не знам какво да правя! — хлипаше тя.

— Ами нищо недей да правиш — спокойно заяви чичо ни и отгърна нова страница на книгата. — Така ли иначе, това е единственият цивилизован начин на действие.

Ейлин плачеше мълчаливо. Джеймтън Блек се наведе над нея:

— Ейлин — повика я той и тя се обърна. Говореше тихо и спокойно, почти без акцент. — Искаш ли да се омъжиш за мен и да направим моя дом на Хармония и твой?

— О, да, Джейми, искам! — пламенно възкликна тя. — Да!

Командорът почака, но Ейлин не се приближи до него, а отново заплака.