Войнико, не питай!

Ръцете ни се срещнаха. В извивката на плътно стиснатите му устни се долавяше веселие, докато очите му ме пробождаха като скалпели. В ръкостискането му се чувстваше сила, която би могла да ми счупи пръстите, стига да пожелае.

Най-сетне се оказах лице в лице със Старейшината на Съвета, управляващ Обединените църкви на Асоциация и Хармония. Лице в лице с този, чието име беше Елдър Брайт — лидера на Сдружението.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Полевият командващ Уосъл каза добри думи за вас — започна той, докато държеше ръката ми, — което е необичайно за един журналист. — Това беше твърдение, а не подигравка. Подчиних се на поканата му да седна, приличаща повече на заповед. Той заобиколи писалището и седна в креслото си срещу мен.

В този човек се чувстваше сила, подобна на отражението на черен пламък. Това ме накара да се сетя за огъня, дремещ в праха, който турците поставили във вътрешността на Партенона през 1867 година. Тогава един куршум, изстрелян от венециански войник, чийто командир се казвал Морозини, взривил черния прах и вдигнал във въздуха централната част на храма. Винаги съм таял в себе си някаква омраза към този куршум и към армията. Защото още като съвсем малък за мен Партенонът олицетворяваше отрицанието на мрака на Матиас. Разрушението, причинено от венецианския куршум, беше доказателство, че тъмнината може да победи дори там, в сърцето на светлината.

Гледайки лицето на Брайт пред мен, го слях с детската си омраза, но се постарах той да не забележи обзелото ме чувство. Досега единствено у Падма бях виждал толкова проницателен поглед. Но у него зад погледа личеше и човекът.

Очите на Елдър Брайт биха могли да принадлежат на Торкемада — един от главатарите на Инквизицията в древна Испания, както твърдяха мнозина историци. Църквите на Сдружението си имаха собствени копои, които следяха за чистата вяра и изкореняваха ереста. Зад тези очи обаче имаше и ум, който много добре можеше да прецени кога да отпусне и кога да дръпне поводите. С тях управляваше двете планети. За пръв път усетих какво изпитват тези, които влизат в клетката на лъва и чуват зад себе си как желязната врата хлопва.

От момента, в който напуснах Индекс-залата на Последната Енциклопедия, не се бях чувствал толкова слаб. Ами ако този човек просто няма слабости и докато се опитвам да го манипулирам само издам плановете си?

Но навиците, които си бях създал по време на хилядите интервюта, ми дойдоха на помощ и макар че ме терзаеха съмнения, езикът ми сам заработи:

— …най-тясно сътрудничество с полеви командващ Уосъл и хората му на Нова Земя — говорех аз. — Ценя го високо.

— И аз — рязко се обади Брайт и сякаш се опита да ме пробие с погледа си — високо ценя непредубедените журналисти. В противен случай нямаше да се намирате тук и да ме интервюирате. Защитаването на Божите дела сред звездите не ми дава възможност да прекарвам времето си в разговори с безбожници от другите планети. А сега на въпроса — за какво искате да говорим?

— Работя над проект, с които искам да покажа хората от Сдружението откъм добрите им страни…

— За да докажете, че държите на кодекса на професията си, както спомена Уосъл? — прекъсна ме Брайт.

— Точно така — леко се свих в креслото. — Останах сирак още като дете. Оттогава мечтая да работя в Агенцията за междузвездни…

— Не си губете напразно времето, журналисте! — суровият глас на Старейшината отряза като с брадва незавършеното ми изречение. Внезапно се изправи, като че ли не можеше да овладее енергията, която блика от него. Обиколи писалището и спря пред мен, като ме гледаше отвисоко с ръце на кръста. Скулестото му лице, по което не можеше да се определи възрастта му, се надвеси над мен. — Какво значение има за мен вашият кодекс, след като Словото Господне осветява моя път?

— Всички ние се движим в нашите собствени светлини, всеки по своя път — осмелих се да произнеса аз.

Беше застанал толкова близо до мен, че можех да стана и да разговаряме лице в лице, както изискваше инстинктът ми. Ала останах седнал, сякаш бях прикован към стола.

— Ако не следвах Кодекса на журналиста, нямаше да се намирам тук. Може би не знаете какво се случи с мен и зет ми при срещата с един от вашите сержанти на Нова Земя…

— Знам — безстрастно заяви той. — Преди известно време ви бяха поднесени извинения за случилото се. Чуйте ме, журналисте — тънките му устни неочаквано изобразиха нещо подобно на усмивка, — вие не сте Избран от Господа.

— Не съм.

— Тези, които следват Словото Господне, сигурно имат причина да вярват, че действат в името на някакъв висш идеал, надхвърлящ рамките на собствените им егоистични интереси. Но у останалите, които не носят в себе си Светлината, не може да има вяра в нещо друго, освен в самите себе си.

Играещата върху устните му усмивка сякаш се надсмиваше над собствените му думи, над надутите религиозни фрази, над опита му да ме нарече лъжец и да ме накара да се опитам да отрека качествата му, чрез които можеше да се добере до съкровените ми мисли.

Позволих си да го погледна възмутено и да му кажа остро: