Войнико, не питай!

Като изключим договора за взаимопомощ и ненападение, между Света Мария и Екзотика не съществуваха официални връзки, но на практика малката планета беше васал на по-големите си сестри. На всички светове, които имаха по-богати и могъщи съседи, правителствата и политиката им зависеха от тях. Света Мария не правеше изключение. Това би могло да представлява интерес за читателите — как поражението на Екзотика е променило мненията и политическите настроения на Света Мария.

Пет дни го уреждах, но накрая успях да взема интервю от Маркъс О’Дойн, бивш президент и лидер на така наречения Син фронт, който в момента беше в опозиция. Един поглед ми беше достатъчен, за да забележа неприкритата му радост.

Срещнахме се в хотелската му резиденция в Блаувейн, столицата на Света Мария. Беше среден на ръст и с голяма глава. Лицето му също имаше масивни черти. Сива коса покриваше високото му чело. Главата му стърчеше малко несъразмерно върху тесните рамене. Докато разговаряхме, от време на време повишаваше глас, сякаш се намираше на трибуната. С този си навик по-скоро ме отблъсна, отколкото спечели симпатиите ми. Избледнелите му синкави очи проблясваха при всяка дума.

— …ги накара да се събудят, кълна се в… Георги! — започна той веднага след като се настанихме в огромните кресла в хола на резиденцията му с питиета в ръцете. Замълча за миг да си поеме въздух и завърши изречението с ударение върху Георги. Сякаш искаше да ме накара да забележа, че е имал намерение да използва името на светеца, но навреме се е въздържал. Съвсем скоро разбрах, че това си е негов редовен номер — да спира в последния момент, преди да каже нещо неприлично или богохулно.

— …обикновените хора са селяни — приказваше той, леко наклонен към мен. — Всички тук бяха заспали от дълги години. Приспани от тия синковци… От екзотианските измамници. Обаче битката на Зомбри ги пробуди, отвори им очите!

— И как са били приспани? — невинно попитах аз.

— С песнички и танци, с песнички и танци. — О’Дойн се заклати напред-назад в креслото. — Циркаджии! Имат си тактика, имат си хиляда и един начина… Дори и вие не бихте повярвали!

— А читателите ми? Дайте примери!

— По дяволите вашите читатели! Да, да, точно така — да вървят по дяволите! — пак се размърда и ме изгледа с неприкрита гордост. — Интересува ме най-вече настроението на обикновените жители на тази планета! На тружениците! Само те могат да ви разкажат за нашите обичаи и начин на живот. Може би си мислите, че тук е провинция, мистър Олин, но не е така! По дяволите вашите читатели, по дяволите и вие! Няма да правя мръсно на никого, като ви привеждам примери, и то заради някакви… дечурлига с лъскави дрехи!

— В такъв случай ще ме лишите от материал, който да публикувам — възразих аз. — Добре, нека сменим темата на разговора. Според вас излиза, че хората, които в момента са на власт, се крепят само благодарение на поддръжката на Екзотика, така ли?

— Ами че те са марионетки, това за всички е ясно! Правителство ли? Глупости! Викайте им ако искате и Зеления фронт, както самите те се наричат. Имат наглостта да твърдят, че защитават интересите на цялото население на Света Мария. Те… Запознат ли сте с политическата ситуация тук?

— Доколкото знам, според конституцията ви планетата е разделена на политически райони с приблизително еднаква площ, които имат по двама представители в правителството. Ако добре съм разбрал, вашата партия твърди, че увеличаването на градските жители е позволило на селските райони да установят контрол над градовете, защото един град като Блаувейн с неговите половин милион жители има същия брой представители, колкото и селски район с население три-четири хиляди души. Прав ли съм?

— Абсолютно! — О’Дойн се наведе и ме потупа по рамото. — Налице е остра необходимост от преразглеждане на системата и пропорционално представяне на населението в правителството. Тя винаги се появява в подобни исторически моменти. Само че в този случай Зеленият фронт ще изгуби властта. Дали ще допусне това да се случи? Едва ли. Само нетрадиционен метод — например една революция — може да им отнеме властта и да даде възможност на нашата партия, която представлява обикновените хора от града, лишени от право на избор, да състави правителство.

— Според вас сега ли е моментът за революция? — попитах го, докато увеличавах чувствителността на микрофона пред нас.

— Преди събитията на Зомбри щях да кажа „не“. Колкото и да се надявах на нещо подобно… Но сега… — той млъкна и триумфално се облегна, намеквайки с поглед за какво става дума.

— Сега какво? — бях принуден да го запитам, защото не можех да запиша на касетофона драматичните паузи и многозначителните погледи. Но О’Дойн не беше вчерашен и не си позволяваше да дрънка толкова, че после да не може да се измъкне.