Войнико, не питай!

— Сър! — без емоции отвърна Джеймтън и леко се поклони. Върна се до сградата, от която дойде преди малко, и след няколко минути излезе и седна до нас. Елдър даде знак на шофьора и колата потегли обратно. Върнахме се в града, в неговия офис.

Брайт поръча на Джеймтън да ме разведе из града и да ме запознае с обстановката. Двамата прекарахме доста часове в наблюдения, след което се върнах в хотела си.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че Джеймтън Блек е прикрепен към мен, за да ме следи, изпълнявайки едновременно и функциите на адютант. Но не исках неприятности и си мълчах, както правеше и той. Разхождахме се из града и околностите му през следващите няколко дни като призраци или хора, заклели се да не си говорят. Имахме негласната уговорка да пазим мълчание, защото единствената тема, по която бихме могли да приказваме, бяха спомените ни за Ейлин.

От време на време ме викаха в офиса на Елдър Брайт. Беседвахме кога повече, кога по-малко, а той почти не споменаваше за моята официална причина да пристигна на Хармония, сякаш изчакваше нещо. Скоро разбрах какво е то — беше прикрепил към мен Джеймтън, за да ме държи под око, докато самият той проверяваше какво става по другите планети, тъй като беше лидер на Сдружението и с тези работи се занимаваше лично. Търсеше ситуация, при която да използва влюбения в себе си журналист, който му бе предложил да подобри общественото мнение за неговия народ сред жителите на останалите планети.

Когато разбрах това, напълно се успокоих, защото след всяка среща той се приближаваше все по-плътно до сърцевината на моите съкровени желания. Сюблимният момент щеше да настъпи, когато ме помоли да му кажа как да постъпи с предложението ми.

Ден след ден, интервю след интервю той все повече се отпускаше и споделяше откровено мислите си, но не забравяше да ми задава и въпроси.

— И какво обичат да четат на другите планети, журналисте? Какво им харесва най-много?

— Разкази за герои, разбира се — отговорих аз също толкова непринудено, колкото той зададе въпроса. — Затова дорсайците са добър пример за подражание, а до известна степен и Екзотика — при последните думи през лицето му премина сянка, която можеше да бъде както спонтанна, така и преднамерена.

— Безбожници! — промърмори той. С това приключи темата. Но на другия ден отново я подхвана.

— А какво ги прави герои в очите на обществеността?

— Обикновено победата над по-зрял, вече извоювал си име противник, независимо дали е престъпник или друг герой. — Тъй като по погледа му разбрах, че е съгласен с мен, реших да рискувам и продължих: — Например ако войските на Сдружението успеят да победят в директна схватка равни по численост войници на Дорсай…

Съгласието, изписано на лицето му, бе сменено от изражение, което не бях виждал досега. Две-три секунди просто ме зяпаше с отворена уста, след това ми хвърли поглед, които приличаше на изригваща от гърлото на вулкан разтопена лава.

— За глупак ли ме мислите? — избухна той. Ала скоро лицето му омекна и ме погледна с любопитство. — Или самият ти си глупак, а? — Продължи да ме гледа втренчено и накрая кимна. — Да-а, точно така. Този човек е един глупак, роден на Земята.

Обърна се и даде да се разбере, че за днес интервюто е приключило.

Изобщо не обърнах внимание на факта, че ме помисли за глупак. Това беше още една застраховка преди решителния миг на моя ход, с който щях да го подмамя. Но, кълна се в живота си, така и не разбрах кое го накара да реагира по толкова странен начин. Не бях спокоен — моето предположение за дорсайците не ми изглеждаше чак толкова глупаво. Първо си помислих дали да не попитам Джеймтън, но здравият ми разум надделя и ме предпази от тази стъпка.

Най-сетне дойде решителният ден и Брайт се осмели да ми зададе въпроса, за който бях сигурен, че рано или късно ще ми бъде отправен.

— Журналисте — произнесе той, застанал пред мен леко разкрачен с ръце на гърба и с поглед, реещ се навън през огромното — от пода до тавана — стъкло на офиса му.

— Сър? — тъкмо бях влязъл при него, след като получих поредната покана. Като чу гласа ми, той рязко се обърна и впи в мен огнения си поглед.

— Казахте, че хората стават герои в резултат на победи над по-зрели, вече извоювали си име противници. Като любимци на обществеността споменахте дорсайците и Екзотика.

— Точно така — потвърдих аз, докато се приближавах към него.

— Безбожниците от Екзотика! — промърмори той под носа си. — Те използват наемници. Какво му е героичното да побеждаваш с помощта на наемници, дори и да е лесно и евтино?

— Ами тогава защо не спасите някой, който има нужда от помощ? — невинно попитах аз. — Подобна постъпка би ви създала нов, и то нелош имидж в очите на обществеността. Нали знаете, че Сдружението не се слави с такава дейност?

— И кого да спасим? — в погледа му се четеше недоверие.