Войнико, не питай!

— Това не е нещо ново. Принципно разногласие, което се появи още в началото. Без да се изразявам грубо, накратко става дума за следното: на Екзотика смятаме, че хората се усъвършенстват. Нашият приятел Марк вярва, че човекът от Земята — Базовият човек — е достатъчно съвършен, но все още не може да открие това съвършенство и да го използва.

— Това какво отношение има към мен? И към това, което чух?

— Въпросът е дали ще можеш да бъдеш полезен за него, а и за нас — хладно отговори Падма.

За момент сърцето ми замря. Ако Екзотика или Марк Тор поискат договора ми от правителството на Земята, за мен ще остане удоволствието да изпратя прощална въздушна целувка на мечтите си за работа в Агенцията.

— Мисля, че няма да бъда полезен на никого от вас — казах колкото можех по-спокойно.

— Може и да е така. Ще видим — заяви Падма. Протегна напред ръката си с вдигнат нагоре показалец. — Виждаш ли този пръст, Тим?

Когато го погледнах, той мигновено се приближи, нараствайки до чудовищни размери, и затъмни всичко останало в стаята. За втори път през този ден напуснах „тук“ и „сега“ на реалната вселена и попаднах в ирационален свят.

Обкръжиха ме мълнии. Самият аз бях потопен в тъмнина, а около мен беснееха светкавици. Попаднах в някаква огромна вселена, подхвърляха ме на разстояния, измерими със светлинни години — веднъж насам, друг път натам, сякаш бях пионка в някаква титанична борба.

Отначало нищо не разбирах. Постепенно осъзнах, че всички тези яростни плетеници от мълнии са отчаян опит за оцеляване и победа, отговор на стремежа на древната, всепроникваща тъмнина да задуши и унищожи светкавиците. Но това не беше някаква хаотична битка. Вече можех да прозра къде има нещо подобно на засада и къде се готви отстъпление. В борбата между мрака и светлината се намесиха стратегия и тактика, удари и контраудари.

След това за един миг дойде паметта на милиарди гласове, които за втори път се надигнаха и закръжиха около мен в унисон с мълниите. Това ми позволи да разбера гледката. Както истинската светкавица озарява за момент пространството на много километри наоколо, така и аз, чисто интуитивно, разбрах какво ме заобикаля.

Около мен се водеше една вековна битка на човека за поддържане на жизнеността на неговата раса и просперитета й в бъдещето. Непрекъсната, яростна борба на тези звероподобни и богоподобни, примитивни и сложни, диви и цивилизовани, комплексни същества, олицетворяващи човечеството. Борба за оцеляване и прогрес. Напред, нагоре и все по-нагоре, докато не бъде достигнато невъзможното, докато не бъдат преодолени всички бариери, превъзмогнати всички незгоди, използвани всички възможности. Докато не се възцарят мълниите и тъмнината не изчезне.

Именно тези гласове от непрестанната борба, продължаваща вече стотици векове, бях чул в Индекс-залата. Това бе борбата, която хората от Екзотика се опитваха да разберат с помощта на своите странни психологически и философски чудеса. Тази борба доведе в края на краищата до построяването на Последната Енциклопедия, за да разположи на карта цялото минало на расата и за да може пътят на Човека в бъдещето да бъде точно изчислен.

Това тласкаше напред Падма, Марк Тор и всички останали, включително и мен. Защото всяко човешко същество е сред борещите се маси на съплеменниците си и не може да избяга от битката на живота. Всички ние, живеещите в този миг, участвахме в сражението, бяхме негови съставни части и играчки в ръцете му.

При тази мисъл неочаквано разбрах, че аз съм различен. Не проста играчка. Бях нещо повече — една от решаващите сили, възможен повелител на хода на събитията. Тогава за пръв път стиснах мълниите около мен и се опитах да насочвам движението им, да ги заставя да се подчиняват на моите цели и желания.

Отново бях подхвърлен на неизмерими разстояния. Но вече не приличах на кораб, който безпомощно се носи по бурния океан, а по-скоро умело управляван плавателен съд, използващ насрещния вятър. В този миг на пръв път осъзнах чувството за собствената си сила и власт. Та нали мълниите се подчиняваха на ръцете ми, а техните удари — на желанията ми! Усещах безграничното могъщество, което ме изпълва. Не можех да го опиша. Озари ме мисълта, че аз наистина съм един от онези, които никога не са подхвърляни и не бива да се изпращат където и да е. Аз бях ездач, Повелител! Имах способността да придавам форма поне на част от онова, до което се докосвах по време на битката между светлината и мрака.

Чак сега забелязах и други като мен. Не бяха много. Също бяха ездачи, Повелители, оседлали бурята — олицетворение на борещата се човешка раса. За миг се движехме заедно, в следващия момент ни разделяха милиони години. Но аз ги виждах. И те също. Разбрах, че ме викат. Искаха да не продължавам борбата сам, да се присъединя към тях, за да действаме заедно с цел да приключим битката и да се възцари ред сред хаоса.