Войнико, не питай!

Всичко, с което бях закърмен обаче, въстана срещу техния зов. Прекалено дълго съм бил потискан и прокълнат. Прекалено дълго съм бил играчка за мълниите. Сега чувствах дивото удоволствие аз да бъда ездачът, а не да ме яздят. Наслаждавах се на силата си. Нямах никакво желание да взимам участие в общите усилия, които биха довели до мир. Мислех, че трябва да продължавам този главоломен вихър и яростните, бесни сблъсъци. И че трябва да съм на гребена. По-рано бях прикован и заробен от тъмнината на чичо ми, но сега бях свободен, бях Повелител. Нищо на този свят не бе в състояние да ме накара да надяна отново веригите. Чувствах, че стискам все повече мълнии и по-силно…

…И неочаквано пак се озовах в кабинета на Марк Тор. Лицето на домакина приличаше на дървена маска. Гледаше ме втренчено и доста особено. Лайза беше пребледняла и също бе впила поглед в мен. А Падма продължаваше да ме гледа право в очите.

— Не — бавно произнесе той. — Прав си, Тим. С нищо не можеш да бъдеш полезен тук, в Енциклопедията.

От Лайза се изтръгна слаб звук — нещо между въздишка и стон. Като вик от болка. Но той потъна в стенанието на Марк Тор, приличащо на рева на смъртно ранена мечка, притисната до стената на задни лапи с лице към нападателите.

— Не може ли? — простена той. Изправи се от креслото и погледна Падма. Възлестата му дясна длан се сви в огромен сив юмрук. — Той е длъжен. Длъжен е! Минаха повече от двадесет години, откакто никой нищо не е чул в Индекс-залата. А аз остарявам.

— Той е чул само гласове. Те не са запалили в него някаква особена искра. И ти нищо не почувства при ръкостискането. — Падма говореше меко и някак отдалеч. Думите излизаха от устата му една след друга подобно на маршируващи войници, изпълняващи заповед. — Това е така, защото в него няма нищо. Никаква връзка със себеподобните. Има всичко необходимо — като при машините, но му липсва емпатия. Енергия му липсва.

— Можете да го поправите, по дяволите! — гласът на стареца звънеше като камбана, но в него се долавяше и хриптене. — На Екзотика бихте могли да го излекувате!

— Не — повтори Падма и поклати глава. — Никой не може да му помогне. Освен ако не го направи сам, разбира се. Просто няма да се развие правилно. Веднъж вече се е откъснал от хората и се е скрил в някаква тъмна, уединена долина. Може да е станало още в детството му. През дългите години долината все повече се е затваряла, ставала е все по-тъмна и по-трудно достъпна. Никой не може да проникне там, за да му помогне, защото ничий разум не би оцелял. Има вероятност и неговият да не успее. Но дори да оживее и да излезе от другата страна, пак няма да е полезен нито за теб, нито за Енциклопедията. Безразлично му е какво значение има Проектът за населението на Земята. Не си представя нищо хубаво. Но не е само това. Той дори и не мисли да приеме работата, която би му предложил. Погледни го.

Съсредоточеният поглед, бавният, равномерен говор, думите, подобни на малки камъчета, падащи в спокоен бездънен басейн — всичко това ме сковаваше, сякаш бях парализиран. През цялото време говореше така, като че ли не бях в стаята. Но при последните думи погледът му стана по-мек. Намерих сили да отговоря:

— Вие ме хипнотизирахте! Не съм ви разрешавал да ме подлагате на психоанализа!

Той отново поклати глава.

— Никой не те е хипнотизирал. Нито съм ти правил психоанализа. Просто отворих прозорец във вътрешното ти съзнание.

— Тогава какво беше това… — спрях насред думата, защото разбрах, че се налага да бъда по-внимателен.

— Всичко, което видяхте и чухте, са вашите собствени усещания, преведени на разбираеми символи. Но аз нямам представа какво означават. И нямам средство да разбера. Освен ако сам не ми разкажете.

— Тогава как решихте, че всичко е точно така, както го казахте? Доста бързо стигнахте до това заключение, но не знам как го постигнахте.

— С ваша помощ — отвърна Падма. — Вашите възгледи, действия, гласът ви сега, когато разговаряте с мен. И десетина други подсъзнателни реакции. Всичко това ми говори, Тим. Човешките същества се изразяват с тялото си, с цялата си същност, а не само с глас и мимика.

— Не вярвам! — възкликнах аз, но след малко гневът ми се стопи, защото размислих трезво и се уверих, че наистина има основания, макар в момента да не мога да определя какви са и да им повярвам. — Не вярвам! — повторих вече по-спокойно и хладнокръвно. — Трябва да има още нещо, което да е повлияло на решението ви.

— Така е — призна той. — Имах възможност да проверя данните за вас в архива. Историята ви, както на всички родени на Земята и живеещи тук в момента, вече е постъпила в Енциклопедията. Прегледах я, преди да дойда.

— Освен това — настоях аз, защото чувствах, че съм го притиснал истински — има още нещо. Мога да го кажа! Знам го!

— Да — Падма тихо въздъхна. — Предполагам, че би трябвало да се досетите, след като минахте през всичко това. Или в най-скоро време щяхте да го разберете.

Той вдигна поглед и го фокусира върху мен. Този път не изпитвах никакво чувство за непълноценност.