Всичко наопаки

Какви ги измисля майка ми? От къде на къде? Ваня почина преди двайсет и пет години, от смъртта на тате също мина доста време — почти десет години. Хайде, разбирам, когато през първите девет дена хората ходят на гробищата ежедневно, до четирийсетия ден — веднъж седмично, през първата година — всеки месец, но после? Пет дни в седмицата да работиш, почивните дни да посвещаваш на обслужване паметта на мъртвите — и така чак до края на живота си? Защо? В името на какво?

Но как да възразя? Как може човек да каже на майка си, че не иска да ходи на гробищата при баща си и брат си? Как ще му се обърне езикът? Нима тя сама го е измислила? Или пак Володка се е намесил? Но не, не може да бъде това да е негова идея, та нали тогава и той ще трябва да идва. Значи сама го е измислила. Впрочем, той работи в почивните дни…

— Мамо — продумвам внимателно, — всички тук сме хора работещи, заети, всички планираме за почивните дни работи, които не успяваме да свършим през работната седмица…

— Първо, жена ти не работи — мама хвърля изпепеляващ поглед на Ларка, — но за нея това се отнася в по-малка степен, защото нито Ванечка, нито Олег Семьонович са й роднини. Разбира се, ти си много зает с бизнеса си и аз не настоявам да почиташ по съответния начин паметта на баща си и брат си, но имай предвид: аз взех решение и вече ще ходя на гробищата всяка събота и неделя. Така че бъди така любезен да ми осигуряваш кола и шофьор. Не искам един прекрасен ден да чуя, че колата е повредена или шофьорът се е разболял. Започвам да ходя от утре. А вие — както искате.

Тя става от масата и гордо се оттегля. А ние оставаме, меко казано, като в небрано лозе. Ах, тази моя хитра, изпечена в задкулисните игри майчица! Нарочно е запазила съобщението си за такъв момент, когато присъстват външни хора и аз няма да мога да говоря открито, за да не избухне семеен скандал. Естествено, всички си премълчаха, нали у нас всички са добре възпитани — никой не гъкна, не се възмути, дори не се изненада открито. Задавиха се, но преглътнаха. И какво ще правя сега с всичко това? Майка ми започва демонстративно да ходи по гробища, а аз? Добре, да речем, че имам работа до гуша и още от сутринта съм отишъл в офиса. Но ако съм си вкъщи, ако просто искам да си почина, да полежа на дивана с вестник в ръце или да погледам по телевизията футболен мач или някакъв екшън? Мога ли да отида с приятели на баня или за риба? В края на краищата, имам ли право да остана в почивен ден със семейството си, с жена си и дъщеря си? Или нямам? На Володка му е лесно, той не живее с нас и няма да вижда тези демонстративни поемания към гробищата, ами аз какво ще правя? Всеки почивен ден ще се измъквам рано-рано от къщи като хлапак, направил беля, като се преструвам, че имам много работа, спешни договори и важни преговори, така ли? Може би вече трябва съвсем да се пренеса в офиса и да живея там постоянно, а вкъщи да идвам на гости веднъж седмично за по час-два?

Или аз съм глупак, а майка ми е права? Може би нещо не разбирам в този живот и гробовете на близките трябва да се посещават всяка седмица в продължение на десетилетия? Може би съм морален изрод? Нали не е възможно едно общоприето етично правило, с което всички са съгласни и срещу което никой не възразява, да принуждава човек да осакатява собствения си живот. Излиза, че ако спазването на правилото съсипва нечий живот, то или правилото е неправилно, или животът е организиран зле. Аз не мога да опровергая правилото. Нямам аргументи. Трябва ли да се ходи на гробища? Трябва. Трябва ли да се почита паметта на мъртвите? Трябва. Трябва ли човек да уважава майка си? Също трябва. Може ли да се противоречи на майка? Не може, това е очевидно. Ето четири правила — кое от кое по-правилни, а в какво превръщат те моя живот? В идиотизъм.

Нима целият проблем е, че животът ми е организиран някак неправилно?

Глава 2

Извадих късмет със следователката. В смисъл, че тя наистина е лелка строга и заядлива, както си е редно за следовател, но след двата дни изтощителни разпити все пак разбра, че нямам нищо общо с убийството и може само да ме използва като свидетел, но пък пълноценен свидетел, който е наблюдавал живота на семейство Руденко в продължение на две години, практически ежедневно (не ми се полагаха почивни дни и оставах свободен само когато шефът милостиво решаваше, че за един ден може да се направи прекъсване).