Всичко наопаки

Когато разбра, че с артилерийска атака, тоест по горещи следи, престъплението не може да се разкрие, тя рязко забави скоростта и започна бавно, с чувство и вкус, да се рови в сложнотиите на вътрешносемейната ситуация. За това й беше от полза и обстоятелството, че никой от семейство Руденко не обикаляше от врата на врата с настоявания колкото може по-бързо да бъде открит престъпникът и с обвинения, че милицията и прокуратурата бездействат. Е, много ясно — ако убиецът беше външен човек, друга работа, но в случая всички разбираха, че отровителят е някой от тях. Какво да правиш при това положение? Как да се държиш? Да настояваш за по-бързо откриване и наказване на убиеца, който със сигурност (няма други варианти) ще се окаже твой близък, любим човек? Или да уговаряш следователя да не се трепе и да забави диренето, като по този начин навлечеш сериозни подозрения върху себе си? Мога да си представя как се тормози всеки от тях. Впрочем не: почти всеки. Защото един от тях — убиецът — изобщо не се тормози, поставен пред нравствен избор. Него го тормози страхът от разобличаване. Но нали все пак го тормози…

Следователката, Галина Сергеевна Парфенюк, по възраст можеше да ми бъде майка. Предполагах, че всъщност е по-млада, но изглеждаше на цели петдесет и пет и когато разбра, че по никакъв начин не мога да бъда заподозрян, започна да се държи с мен покровителски: черпеше ме с чай с домашни сандвичи и пирожки собствено производство, грижовно ме питаше защо очите ми са уморени, а когато отваряше прозорчето, все питаше дали не ми духа. А тя отваряше и малкото прозорче, и големия прозорец непрекъснато, като ми обясняваше, че страда от дихателна недостатъчност и постоянно не й достига въздух.

— И тъй, Пашенка, стигнахме до това, че в първия момент семейство Руденко ти се видяло голямо и задружно. Колко време трая този първи момент? Ден, два?

— Около седмица.

— А после какво се случи? Започнал си да се съмняваш, че са толкова задружни?

— Разбирате ли, Галина Сергеевна, всичко не е така гладко, както го описвате вие. Например, още през първия ден разбрах, че Юля не обича Дана, но това ми се видя… ами, да речем, нормално. Едната е красива и бедна, другата — грозна и богата, също като в роман. Неприязънта на едното момиче към другото изглежда съвършено естествено, особено като имаме предвид младостта и глупостта им. Ревност, завист и така нататък. Така че за мен тази неприязън не беше знак, че в семейството не всичко е наред. Виж, след около седмица или може би десетина дни…

* * *

Първият ми работен ден беше в неделя. Можете да си представите възторга ми: в неделя в седем сутринта да тръгвам за работа. Ами че аз никога в живота си не бях излизал толкова рано в почивен ден! Впрочем, да не си кривя душата — през последните месеци всички дни бяха почивни за мен. Бях отвикнал да ставам толкова рано. За сметка на това изпитах удоволствие от шофирането по пустите улици. Нормалните хора още спят, а аз, като същински глупак… Абе, хайде, за толкова пари…

Отвори ми лично шефът, Михаил Олегович, и по вида му личеше, че е станал отдавна. Сън ли не го хваща? Или си е „чучулига“ по природа?

— Браво — поздрави ме мрачно, — не закъсня. Закусвал ли си?

Реших да не се правя на интересен и казах истината:

— Не, не успях. Отвикнал съм да ставам рано, а не исках да закъснявам.

— Правилно — кимна той одобрително. — Дана вече е станала, току-що будилникът й звънна, чух го, а ние с тебе ще пием кафе, докато тя се мие. Това е само за първия път, ще й кажа да си навива будилника за седем без петнайсет и когато дойдеш, да е готова.

Последвах го във вече познатата трапезария, където според всички правила на скъпите хотели беше сервирана изцяло европейска закуска и дори имаше три прозрачни кани с прясно изцедени сокове — ако съдя по цвета: портокалов, от моркови и от цвекло. Но тези сокове бяха единственият диетичен продукт на масата, всичко останало се оказа, както снощи ме беше предупредил Артьом, тлъсто и тежко. Добре, че нямам проблеми с теглото, така че си позволих да си намажа мекото пухкаво бяло хлебче с висококалоричния пастет, който още вчера много ми беше харесал.

— Купих всичко, което заръча — започна Михаил Олегович, — подредихме уредите според твоя план. Обзаведохме стаята ти, сега ще отидеш да се преоблечеш и ще видиш. Ако ти трябва още нещо — кажи ми, не се притеснявай. Ето ти талмуда — с трясък, от който едва не подскочих, той стовари пред мен дебела книга със скъпа кожена подвързия, нещо като ежедневник, — ще съставяш план за всеки ден и ще записваш резултатите. Какво е направено, какво не е и защо. Ще проверявам.

Виж ти, виж ти, а аз бях сигурен, че той беше споменал за отчет и контрол просто така, заради приказката. Добре де. Покорно взех талмуда и го пъхнах в обемистия сак, в който бях донесъл спортния си екип и някои други неща — дискове и касети.