Всичко наопаки

Искам спокойствие. Тишина искам. Ларка, Тарас и Дана да си стоят вкъщи и да не се шляят насам-натам, та да си нямам главоболия. Да се прибирам вечер в тих апартамент, където няма никого, освен тях, да ми се усмихват мълчешком, за да ми показват, че всичко е наред, да ми дават да ям и да ме оставят сам. Никой да не ми говори, за нищо да не ме питат и да не ми мътят главата с приказките си. Разговорите в работата са ми достатъчни, вкъщи искам да помълча и да се отпусна, а не да изпълнявам някакъв безкраен и безсмислен роднинско-семеен дълг. Искам Тарас да се върне от онази тъпа Англия, страхувам се за него, да си учи вкъщи. Как не ми се искаше да го пускам! Но Ларка ми изяде джигера: „Децата на приличните хора задължително учат в Англия, какво ще си помислят, ако нашият син…“ и така нататък. Ама по дяволите Ларка, да си навре собственото мнение в собствения си голям задник, няма тя да ме командва мене, обаче се намеси Володка, вярно, не сам, мисля, че Тарас го беше помолил да поговори с мен — много искаше да учи в чужбина. А срещу аргументите на Володка аз не мога да намеря думи. Езиковата среда, носителите на езика, приучването към самоконтрол и разни такива. Всички ме стиснаха за гушата. Писна ми от тях. По-лесно беше да го направя, отколкото да им обясня, че не ми се ще. Та така се получи, че в собствения ми дом всички живеят, както искат, само аз не. Как става така, бе? Защо? Не мога и не мога да разбера този механизъм, който ми съсипва живота.

Ето че пристигнах. Четири без петнайсет. Точно както бях обещал. Дано вече всички да са се омели от трапезарията, та с Павел да останем сами и да се разберем за всичко.

Да, обаче не. Чувам гласове и разбирам, че те все още са на масата. Да можеше хич да не ги виждам…

— Ето го и Михаил Олегович — тържествено произнася майка ми и на мен по навик ми става неприятно. Откъде са взели хората тази привичка — да наричат съпрузите и децата си на име и бащино, за да подчертаят тяхната значимост и тежест в очите на околните? То си е ясно, че тате винаги е бил за мама просто Олег или дори Олеженка, обаче не, сега тя го нарича само Олег Семьонович и по никакъв друг начин. И мен пред хора ме нарича Михаил Олегович — вероятно за да не би на тези хора дори през ум да им мине, че съм простосмъртен и че за някого, пък дори и за собствената си майка, бих могъл да бъда просто Мишка. Пази ми реномето. Абе, за какво изобщо ми е потрябвало това реноме в собствения ми апартамент и сред собствените ми близки?! Моята репутация е моята работа и моите пари, а как ме наричат вкъщи няма никакво значение.

Сядам мълчаливо на мястото си, до Ларка. Всички са налице, и новият треньор е тук. Това е добре, значи не са забравили да го поканят на масата, не са забравили, че наредих да го нахранят. Само да бяха се опитали да забравят и да не изпълнят нареждането ми…

— Нина! — крещи с цяло гърло Ларка и аз едва се сдържам да не скръцна със зъби: какво гласище, боже! Защо, питам, трябва да се крещи така? Да си беше повдигнала задника, да беше направила две крачки до вратата към кухнята и да беше казала на Нина да сервира, нямаше да се преумори. Откъде у нея тия господарски маниери? Нали беше момиче от обикновено семейство, нормално момиче, вкъщи правеше всичко сама, когато бяхме млади — и переше, и чистеше, и готвеше. Какви гозби въртеше — пръстите си да оближеш и да ги глътнеш заедно с езика! Струва ми се, че само затова се влюбих в нея навремето и я взех за жена. И къде се дяна всичко това сега?

Оглеждам масата. Всички отдавна са се нахранили, купичките с бисквити и бонбони са преполовени, чаят и кафето също са изпити. И защо, питам аз, още седят тук? Сега Нина ще ми донесе обяда, ще започна да се храня, а те какво — в устата ли ще ме гледат? Приятна перспектива. Дефектите на съвместния живот с роднини. Гадост.

Трябва някак да им подскажа да си вървят и да не ми пречат.

— Мамо, защо не отидеш да си полегнеш? — питам дипломатично. Винаги след обяд мама си ляга да подремне час, час и половина.

— Чаках те да се прибереш, за да направя едно съобщение. След като попита, веднага ще го кажа: трябва по-често да ходим на гробищата. Вярно, всички сте заети, но в събота и неделя имате време, така че всяка събота ще ходим при Ванечка, а в неделите — при Олег Семьонович. Да подреждаме гробовете, да подменяме цветята, да мием паметниците. На Ванечка и Олег Семьонович ще им бъде приятно, че не ги забравяме и се грижим за тях.

Останах като гръмнат. Май не само аз, защото физиономиите на всички се изопнаха. Спокойни останаха само Лена, Костик, Артьом и Павел. Е, за Костик е ясно, нали е още малък, той изобщо не разбира за какво става дума. Лена разбира, но това не се отнася за нея, Ванечка и баща ми не са й роднини, тя никога не ги е виждала, Артьом също е външен човек, както и Павел, а всички останали са в шок. Включително и аз.