Всичко наопаки

Е, слава тебе, господи! Което искахме — го постигнахме. Дълга фраза, при това ясно изразено желание най-сетне да започнем да правим нещо. Страхът се е изпарил, появила се е готовност за работа. Ура, другари!

— Ще започнем работа следобед, а сега да направим първите замервания и да запишем всичко. И не забравяй за тетрадката, започни още днес. Колкото по-бързо напипаме корените на проблема, толкова по-бързо ще го решим. Да, и още нещо: вашата домашна помощница Нина ще готви за теб отделно, аз ще я инструктирам. Не съм сигурен дали ще ти хареса, тази диета едва ли ще бъде много вкусна, но ако обичаш, не я нарушавай, инак няма да има полза. Сега отиваш да закусиш ли?

— Да.

— Дана, аз вече видях какво сервират у вас за закуска. Ще имаш ли нещо против да поседя с теб в трапезарията и да ти дам няколко съвета?

— Нямам, разбира се.

— Е, качвай се сега на теглилката.

Тя леко пребледня. Тогава започнах да схващам: тя изобщо не знае колко тежи и безумно се страхува от числото, което ще види сега на дисплея.

— Кога си се теглила за последен път? — попитах колкото можах по-равнодушно, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение.

— Не си спомням — отговори тя след кратка пауза.

Лъже, помислих си. Прекрасно си спомня — било е сигурно преди две години, може би дори три. Започнала е да пълнее и сама не го е забелязала, а когато нещата са станали катастрофални, вече не се е теглила от страх да не види ужасни числа.

— А изобщо вкъщи имате ли теглилка? Или е само тази, която купиха вчера?

— Само тази.

Ами да, така си е. По дяволите, дано не ми припадне сега, като види теглото си. Нали няма как да й предлагам валидолче, преди да стъпи на кантара. Добре де, както ме учеше някога тате: най-доброто лекарство е правилната реакция на околните. Тоест моята. Хайде, Фролов, напред с песен.

— Колко си висока?

— Метър и петдесет и пет.

Дана стоеше като вкаменена. Е, няма да я влача за ръка към теглилката, я! Вдигнах измервателния уред и го поставих точно пред краката й, натиснах копчето, въведох възрастта и ръста.

— Стъпвай сега, само си свали чорапките, на тази теглилка се стъпва бос.

Тя послушно си събу чорапите, стъпи на теглилката и затвори очи. Лицето й беше сигурно като на човек пред разстрел. Деветдесет и пет килограма и четиристотин грама. Лоша работа за петнайсет години и толкова малък ръст.

— Какво пък, много прилично число — казах весело. — Сега ще го запишем.

Бързо нанесох в талмуда теглото, процента на мазнините и водата и другите показатели, които, честно казано, будеха у мен свещен ужас, но не можех да издавам емоциите си. В края на краищата, страшно е само днес, а утре, когато теглото понамалее, ужасът ще отстъпи място на удовлетворението. Вече казах, че първите резултати се постигат с лекота, важното е правилно да се отнасяш към тях. Те трябва да дадат на човека усещането за надежда и така да изиграят позитивната роля на стимул за по-нататъшни усилия.

Дана слезе от теглилката, така и без да отвори очи. Смело момиче, гледа врага право в лицето.

Дисплеят угасна.

— Няма ли да си запишеш? — попитах я, като затворих своя талмуд.

— Не.

— Не те ли интересува колко тежиш?

— Не.

Ясно. Бил съм прав. Комплексът се оказа много по-дълбок, отколкото бях смятал.

Дана закусваше в празната трапезария — девет сутринта в неделя за семейство Руденко е твърде ранен час. Странно е, че Юля не дотърча да ни прави компания. Оказа се, че от всичко, което се намираше на огромната овална маса, не е много лесно да се композира правилна закуска за момиче с наднормено тегло. Наложи се да избутам по-надалече панерчето с апетитен мек хляб и подноса с питки и пирожки и да препоръчам на Дана да си позволи само едно рохко сварено яйце, резенче кашкавал и чай без захар.

— Винаги ли ще бъде така? — попита тя много сериозно и по тона й не разбрах дали просто пита, или изразява недоволство.

— Не, закуските ще бъдат различни всеки ден, но при всяко положение без бял хляб, кифли и сладкиши.

— Ами пастет?

— Не може, той е много мазен и калоричен.

— А черен хляб може ли?

— Може. Само че със зеленчуци. Никакви сандвичи със салам или шунка. Сложи си върху филията резен краставица, отгоре резен домат, отгоре маруля и яж колкото си искаш.

— А просто салам може ли?

— Не е желателно. По-добре шунка или пушено месо. И пак с краставичка или домат и маруля. Нали ти обясних за обмяната, за разпадането на мазнините, за клетъчните процеси. Забрави ли?

— Не съм. А може ли да пия кафе вместо чай?

— Разбира се, пий. Само че без захар. Ако ти е горчиво, може да добавяш малко обезмаслено мляко. Кафе ли обичаш?

— Кръвното ми налягане е ниско, без кафе все ми се спи.

Ниското кръвно налягане е добре, дори прекрасно! В смисъл за натоварванията и пулса. Но на тебе, драга, ти се спи, защото сърцето ти не се справя с тежестта, която са принудени да мъкнат клетите ти крака, и бързо се уморява, а не защото кръвното ти налягане е ниско.

— Я да ти налея — предложих великодушно и налях на Дана кафе от красивия термос. — Кажи ми, какво предпочиташ: да се храниш вкусно, но съвсем малко, или не много вкусно, но пък много?