Всичко наопаки

Дана тежко въздъхна и започна да съблича тениската и шортите. Интересни същества са жените, нали? Пред мен тя е готова най-спокойно да се съблича и да остане по бельо, тоест ни най-малко не се стеснява, но опазил я бог да я види съблечена някой от близките й. Е, можете ли да ми обясните тези прищевки на момичешкото съзнание? По мои представи всичко трябва да бъде наопаки и аз бих приел с пълно разбиране девойката да се стеснява от непознатия млад мъж, който освен това, както твърдят някои, е доста симпатичен. Но не, младият мъж е просто представител на домашния персонал, тоест предмет, предназначен за полезна употреба, като прахосмукачката или кафемелачката, а членовете на семейството са хора. Тоест човешки същества. Обидих се.

И предъвквах обидата си през всичките четирийсет минути, отредени от нормативите за пълен масаж на тялото. Тялото, трябва да отбележа, се състоеше изцяло от тлъстини и не беше никак лесно да се докопам до мускулите. Като си припомних всичко, на което ме бяха учили някога, аз внимателно включих елементи на лимфодрениране, за да стимулирам излизането на течността и намаляването на оттоците. Изглежда, че успях, защото едва бях завършил масажа, когато Дана скочи от масата като попарена и се втурна към вратата, като навличаше тениската си в движение. Благополучно забрави шортите. Погледнах часовника: до края на работното ми време оставаха петнайсет минути.

Още не бях успял да помисля дали това е хубаво, или лошо, когато вратата се отвори и влезе лично бащата. По лицето му бяха изписани недоволство и подозрение.

— Защо Дана си тръгна? — строго попита той. — Времето на занятията още не е свършило.

— Изтича до тоалетната — простичко обясних аз.

Той какво, да не ни е дебнал пред вратата? Може би е проверявал дали не претупвам задълженията си? Виж ти. Тук май ще ми бъде доста трудно.

— После ще вземе душ след масажа. Трябва да се отмие маслото — подзех аз обясненията си, за да успокоя шефа. — Разбирате ли, Дана няма навик да й се прави масаж, така че на първо време може да изпитва болка, ако го правим с крем. Затова използвам повече масло, за да се притъпява чувствителността.

Недоволният израз не слизаше от лицето на Михаил Олегович и аз започнах да му дърдоря за паравана и за един автомат с питейна вода, които трябва да се поставят тук, във фитнес помещението, за да може Дана да пие вода по време на занятия. Разбира се, би могло просто всеки път да носим тук бутилки с вода… С една дума, говорех, колкото да не се възцари тягостно мълчание. Изглежда, че чисто интуитивно съм напипал вярната тактика, защото в края на краищата шефът се включи в разговора и май поомекна.

— Добре, ще има параван, и автомат за вода ще има — кратко резюмира той и ми подаде плик. — Дръж. Това е авансът. Тук е половината ти месечна заплата.

Е, нещата поолекнаха. Може пък да не е лош човек тоя Руденко, влиза ми в положението, разбира, че не от много розов живот съм се съгласил с такава работа, а щом животът ми не е розов, значи и парите ми са кът.

— Е, и как е тя иначе? — попита татенцето. — Справя ли се?

— Справя се, и то много добре — отговорих бодро. — Разбира се, започнахме с минимални натоварвания, първо трябва да наблюдавам кръвното налягане, пулса й и така нататък. Но браво на Дана, изпълнява всичко, не се оплаква, не хленчи, че е омаломощена. Макар че сигурно здравата се е уморила — нали не е свикнала. Така като я гледам, дори е отвикнала да ходи.

— Да, такава е — заяви неопределено той и аз не разбрах за какво се отнасят думите му: за това, че дъщеря му понася всичко, без да се оплаква, или за това, че е отвикнала да ходи. Но си спестих въпроса, за да избегна евентуални неприятности.

Порозовяла след горещия душ, Дана се върна и ние пред очите на изумения й баща започнахме да нанасяме на листовете първите показатели. През цялото време очаквах Михаил Олегович да попита какво е това и за какво е нужно и се готвех да блесна с педагогическите си умения, но той така и нищо не попита.