Възмездието

Наредих на Кахей да се погрижи армията да продължи бавно напред, с изключение на тилния отряд от стотина мъже, които трябваше да проверят източния път, в случай че някой бе тръгнал да ни преследва по този маршрут.

С Макото не бяхме изминали и километър, когато чух звука — несекващия мрачен грохот на мощна река. Придошла от топящите се снегове, неумолими като сезона, пролетната река разливаше жълтеникавозелените си води в околността. Излязохме от гората, продължихме да яздим напред между бамбуковите дръвчета и когато накрая се озовахме сред тръстиките край брега, имах чувството, че сме стигнали до самото море. Нашарена от дъжда, с цвета на небето, водната повърхност се простираше пред нас, докъдето ни стигаше погледът. Вероятно бях ахнал, защото Макото отбеляза:

— Не е толкова зле, колкото изглежда. По-голямата част са напоени нивя.

Тогава забелязах квадратните очертания на диги и пътеки. Оризищата щяха да бъдат блатисти, но плитки; и все пак през средата им течеше самата река. Беше около трийсет метра на ширина и бе заляла защитните диги, което означаваше най-малко три метра дълбочина. Видях остатъците от дървения мост — две колони, чиито тъмни върхове едва се подаваха насред виещите се води. Изглеждаха неизразимо окаяни под проливния дъжд, подобно на всички човешки мечти и амбиции, съсипани от природата и времето.

Взирах се в реката и се питах дали бихме могли да я преплуваме, или пък трябваше да опитаме да възстановим моста, когато изведнъж на фона на постоянния рев на водата долових шум от човешка дейност. Съсредоточих се и добих усещането, че различавам гласове, звън на брадва и после несъмнено трясък от сгромолясващо се дърво.

Нагоре по течението вдясно от мен реката правеше завой покрай един бент и на това място гората стигаше доста по-близо до брега. Видях останките от нещо, което можеше да е било товарен док или пристан — вероятно за превозване на дървен материал от гората до града. Обърнах коня си и поех през оризищата към бента.

— Какво има? — попита Макото, следвайки ме.

— Там има някой — отвърнах и се вкопчих в гривата на Аои, който се подхлъзна и замалко да се строполи.

— Върни се! — извика зад гърба ми Макото. — Не е безопасно. Не можеш да отидеш сам!

Чух го как смъква лъка си и нагласява стрела на тетивата. Конете прецапаха през плитките води. В съзнанието ми постепенно изплува неясен спомен… за една друга река, пак непроходима, но по други причини. Знаех какво… кого… щях да заваря там.

Беше Джо-Ан, полугол и целият подгизнал, със своите трийсетина или дори повече мъже. Бяха взели дъски от пристана, отнесен встрани от придошлите води, бяха отсекли дървета и срязали достатъчно тръстика, за да измайсторят един от техните плаващи мостове.

Щом ме видяха, престанаха да работят и един след друг се свлякоха на колене в калта. Стори ми се, че разпознах някои от лицата, които бях видял в щавачницата. Бяха още по-мършави и окаяни от преди, но очите им пламтяха със същия копнеж и надежда. Опитах се да си представя какво им бе струвало да напуснат заедно с Джо-Ан своята територия, да нарушат всички закони, които забраняваха сеченето на дървета, заради мъглявото обещание, че аз ще им осигуря справедливост и мир. Не ми се искаше да мисля какви страдания ги очакваха, ако излъжех надеждите им.

— Джо-Ан! — викнах. Той се приближи и спря отстрани до коня ми. Животното изпръхтя при появата му и се опита да отскочи назад, но той хвана юздите и го успокои. — Кажи им да продължават да работят — после добавих: — Значи дългът ми към теб нараства още повече.

— Нищо не ми дължите — отвърна той. — На Бог дължите всичко.

Макото препусна към нас и аз се улових, че се надявам да не бе чул думите на Джо-Ан. Конете ни докоснаха муцуни и черният жребец изцвили, опитвайки се да ухапе другия. Джо-Ан го плесна по врата.

Макото сведе поглед към него.

— Низвергнати? — възкликна той недоумяващо. — Какво правят тук?

— Спасяват ни живота. Строят плаващ мост.

Той дръпна юздите и накара коня си да отстъпи няколко крачки. Видях как изви устни под шлема си.

— Никой няма да го използва… — започна той, но аз го прекъснах.

— Ще го използват по мое нареждане. Това е единственият ни изход.

— Можем да си проправим път обратно до моста в Ямагата…

— И да загубим преднината, която вече сме спечелили? И бездруго са пет пъти повече от нас. А и нямаме път за отстъпление. Изключено. Ще прекосим реката по плаващия мост. Върни се и доведи хора да работят заедно с низвергнатите. Нека останалите да подготвят преминаването!