Възмездието

Той ми се ухили — сигурно съм му изглеждал като джудже, като досадна муха, като жалка играчка. Долових зараждащото се движение в мускулите му и раздвоих образа си, хвърляйки се наляво. Веригата премина безпрепятствено през фалшивия ми двойник. Джато се устреми във въздуха между нас и вряза острие в десницата му, точно над китката. Обикновено такъв удар би отсякъл ръката, но моят противник явно имаше кости от камък. Усетих как рамото ми тръпне от сблъсъка, и за момент си помислих, че мечът ми ще заседне в ръката му като брадва в дърво.

Джин-Емон издаде стон, приличен на скърцане, немного по-различен от звука на планината, когато замръзва, и прехвърли сопата в другата си ръка. От раната му изби кръв, която бе толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна, и взе да капе, но без да блика, както човек би очаквал. Веригата изфуча отново и аз тутакси станах невидим, обмисляйки дали да не се оттегля към реката, и питайки са къде са хората ми, когато се нуждаех от тях. После видях незащитено пространство, пронизах го с Джато и забих острието в оголената плът. Раната, оставена от меча ми, бе огромна, но противникът ми пак почти не прокърви. Заля ме нова вълна на ужас. Биех се с нещо нечовешко, свръхестествено. Имах ли някакъв шанс да го победя?

При следващото замахване веригата се уви около меча ми. С тържествуващ вик Джин-Емон го дръпна от ръцете ми. Джато прелетя през въздуха и падна на няколко метра от нас. Великанът тръгна към мен, като размахаше ръце — вече бе наясно с хитростите ми. Останах неподвижен. Имах нож в пояса си, но не исках да го вадя, за да не залюлее отново веригата си и този път да сложи край на живота ми. Исках това чудовище да ме погледне. Той стигна до мен, сграбчи ме за раменете и ме повдигна от земята. Не знам какви бяха намеренията му — може би да ми прегризе гърлото с огромните си зъби и да ми изпие кръвта. Помислих си: „Той не е моят син, значи не може да ме убие“ и се втренчих в очите му. Те не изразяваха нещо повече от очите на звяр, но когато срещнаха моите, видях как се окръглят от удивление. Почувствах в тях тъпата му злоба, бруталната му и безжалостна природа. Осъзнах силата, която имах в себе си, и я оставих да избликне от мен. Очите му взеха да се замъгляват. Той изстена глухо, отслаби хватката си, олюля се и рухна на земята като огромно дърво под брадвата на секач. Хвърлих се настрани, тъй като не исках да свърша прикован под туловището му, и се претърколих към мястото, където лежеше Джато, карайки Аои, който обикаляше нервно наоколо, да отскочи и отново да се изправи на задните си крака. С меч в ръка се втурнах обратно към Джин-Емон; той лежеше на земята и хъркаше, потънал в дълбокия сън на Кикута. Опитах се да вдигна огромната глава, за да я отсека, но тя се оказа прекалено тежка, а не исках да рискувам острието на меча си. Затова забих Джато в гърлото му и срязах артерията и гръкляна му. Дори тук кръвта течеше мудно. Той подритна с крака, изви гръбнак, но не се събуди. Накрая дишането му секна.

Бях решил, че е сам, но в този момент от бараката се разнесе някакъв шум. Обърнах се и видях някакъв значително по-дребен мъж, който изскочи от вратата. Крещеше нещо несвързано; втурна се през дигата зад постройката и изчезна в гората.

Преместих бариерата сам, вперил поглед в черепите, питайки се чии ли са. Два от по-старите паднаха, докато премествах дървената преграда, и от очните им кухини изпълзяха насекоми. Сложих ги на тревата и се върнах при коня си смразен и отвратен. Кракът на Аои бе натъртен и кървеше от мястото, където го бе уцелила веригата, но не изглеждаше да е счупен. Можеше да ходи, само че куцаше силно. Поведох го обратно към реката.

Срещата изглеждаше като кошмар, но колкото повече размишлявах над нея, толкова по-добре се чувствах. Джин-Емон трябваше да ме е убил — отсечената ми глава сега трябваше да е окачена на бариерата наред с другите, — но благодарение на придобитите ми от Племето способности се бях отървал от него. Той като че ли представляваше неоспоримо потвърждение на пророчеството. След като такъв великан не бе в състояние да ме убие, тогава кой ли би могъл? Докато стигнах до реката, вече чувствах прилив на сили. Само че онова, което видях, ги превърна в ярост.

Мостът си беше на мястото, но на отсамната страна бяха само низвергнатите. Останалата част от армията ми си стоеше на отсрещния бряг. Низвергнатите се бяха свили един в друг с характерното си навъсено изражение, което почвах да възприемам като тяхна реакция на лишената от всякаква логика ненавист на света към тях. Джо-Ан бе седнал на земята и се взираше мрачно във вихрещата се вода. Щом ме видя, се изправи.

— Не искат да преминат реката, господарю. Ще трябва да отидете и да им заповядате.

— Ще отида — отвърнах с нарастващ гняв. — Вземи коня, измий му раната и ходи с него наоколо да не замръзне.

Джо-Ан пое юздите.

— Какво се е случило?

— Имах среща с един демон — отвърнах кратко и стъпих на моста.