Възмездието

След като завързах въжето здраво, десетима от низвергнатите преминаха реката, като се държаха за него. Много по-опитни от мен, те оправиха възлите ми и увиха въжето около гладките клони на клена, използвайки ги като скрипци. Бавно и с усилие задърпаха саловете, като дишаха тежко и напрягаха мишци с изопнати като въжета мускули. Реката не ги пускаше, разгневена от нахлуването в нейната територия, но мъжете упорстваха и саловете, поддържани на повърхността от тръстиковите им легла, откликваха като волове и се придвижваха към нас сантиметър по сантиметър. Едната страна на плаващия мост бе притисната от течението към колоните. Иначе, мисля си, реката щеше да ни победи. Вече виждах, че мостът скоро щеше да бъде завършен, но от Макото, който трябваше да се върне с воините, нямаше и следа. Бях загубил всякаква представа за времето, а облаците бяха твърде надвиснали и тъмни, за да мога да определя положението на слънцето, но предположих, че е минал най-малко час. Нима Макото не бе успял да ги убеди? Бяха ли свърнали към Ямагата, както бе предложил? Най-близък приятел или не, щях да го убия със собствените си ръце, ако бе така. Напрегнах слух, но единственото, което чувах, бяха реката, дъждът и жабите.

Отвъд светилището, където бях застанал, от водата тръгваше път. Зад него се виждаха планините с разперена над тях бяла мъгла, която се спускаше на бели ленти над склоновете. Конят ми трепереше. Реших, че трябва да го пораздвижа малко, за да го сгрея, тъй като нямах представа, как можех да го изсуша. Яхнах го и поех нататък по пътя с мисълта, че от по-високото можеше да ми се открие по-добра видимост към реката.

Недалеч пред мен се виждаше паянтова постройка от дърво и хоросан, с груб покрив от тръстика. Пътят до нея бе препречен с дървена бариера. Запитах се какво ли може да е — не приличаше на граничен пост на владение, а и не се виждаха никакви стражи.

Когато приближих, видях, че на бариерата са закрепени човешки глави — някои наскоро отрязани, а други — с вече оголени черепи. Дори нямах време да изпитам отвращение, когато зад гърба си чух звука, който очаквах — тропот на коне и хора, от другата страна на реката. Обърнах се и през завесата на дъжда видях челния отряд на моята армия, който излизаше от гората и газейки през водата, се насочваше към моста. Познах Кахей по шлема му. Той яздеше начело, а редом с него бе Макото.

Камък ми падна от сърцето. Обърнах Аои; той видя в далечината силуетите на другарите си и изцвили силно. В отговор от вътрешността на бараката се разнесе мощен вик. Земята се разтресе, когато вратата се отвори с трясък и от там излезе най-грамадният мъж, когото бях виждал някога, по-грамаден даже от великана на въглищарите.

Първата ми мисъл бе, че е човекоядец или демон. Беше близо два метра висок и едър като вол, но въпреки туловището му главата му изглеждаше огромна, все едно черепът му не спираше да расте. Косата му бе дълга и сплъстена, имаше гъсти твърди мустаци и брада и очи, които не бяха с човешка форма, а кръгли като на животно. Беше само с едно ухо — голямо, месесто и увиснало. На мястото на другото през космите проблясваше синьо-сивкав белег.

— Ееей! — изрева той с гръмовния си глас. — К’во мислиш, че прайш на моя път?

— Аз съм Отори Такео. Превеждам армията си през реката. Махни бариерата!

Той се изсмя; беше като звука от скална лавина в планината.

— Никой не минава оттук, ако Джин-Емон не каже, че може. Върни се и кажи това на армията си!

Дъждът се беше усилил; денят бързо гаснеше. Бях изтощен, гладен, мокър и замръзнал.

— Освободи пътя! — викнах нетърпеливо. — Ще минем оттук.

Той тръгна към мен, без да отговори. Носеше оръжие, но го държеше зад гърба си, тъй че не можех да видя какво е. Чух звука, преди да видя движението на ръката — наподобяваше звънтене на метал. С едната ръка дръпнах юздите, за да обърна главата на коня, а с другата измъкнах Джато. Аои също чу звука и видя как десницата на великана се устреми напред. Отскочи встрани и пръчката с верига профуча край ушите ми, виеща като вълк. В единия край на веригата имаше окачена тежест, а сопата, към която бе прикрепен другият, беше с втъкнат в нея сърп. Никога не бях виждал такова оръжие и нямах представа, как да се бия срещу него. Веригата се разлюля отново и уцели коня по десния заден крак. Аои изцвили пронизително от болка и страх и се хвърли напред. Рязко освободих крака от стремената, плъзнах се от другата страна на коня и се обърнах с лице към великана. Очевидно бях попаднал на някакъв луд, който щеше да ме убие, ако не го изпреварех.