XIV колония

— Това е невъзможно — отвърна той. — Твърде опасно е. Трябва да се събуди сам.

Тя бе очаквала такъв отговор, затова отново извади значката си.

— Стига ви да знаете, докторе, че става въпрос за национални интереси. Имам по-малко от три часа, за да установя нещо, и за целта трябва да разговарям с моя агент. Уверявам ви, самият Люк би искал същото от вас.

Медикът поклати непреклонно глава.

— Има ли стимул, който да го върне в съзнание?

— Има, но няма да му го приложа.

Сю пристъпи към леглото, вдигна Люк за яката и го зашлеви през лицето. Това също можеше да свърши работа. Докторът пристъпи към нея, за да я спре, но Стефани го спря с изваден пистолет.

— Изчезвай!

С изкривено от шок лице специалистът се изнесе.

Сю отново зашлеви Люк, после го разтърси. Той се закашля и отвори очи като човек, който се събужда от сън; зениците му бяха разширени и трудно се фокусираха.

— И така става в полеви условия — каза Сю.

Което си беше самата истина. Стефани се усмихна.

— Люк, събуди се!

Тя виждаше, че той се мъчи да направи точно това.

— Искам да знам дали си открил нещо в онази къща.

Стефани погледна към Сю; нямаха друг избор. Тя кимна и Сю отново го удари през лицето.

Очите му се ококориха.

— Ти… удари ли ме?

— Да, но с голямо уважение.

Той разтри бузите си.

— Заболя ме.

— Чу ли какво те питам? — обади се Стефани.

— Да, чух. Но ми е трудно да дишам.

Към главата му имаше прикрепени тръбички, които подаваха кислород. Тя го остави да си поеме няколко пъти дълбоко дъх.

— Покривът се срути — каза той. — Как съм се измъкнал?

— Сю ти спаси кожата.

— Май съм ти длъжник.

Стефани извади телефона си и набра номер. Когато се свърза, натисна бутона за високоговорител. Дани бе очаквал позвъняването й. Той също съзнаваше, че без онова, което Люк имаше да им каже, бяха загубени.

— Дневникът на Талмидж е… в къщата — каза Люк. — Ние го четяхме. Бегин и аз. — Той потърка глава с длан. — Но не бяхме приключили… когато започна стрелбата.

— Къщата е обгоряла — каза Сю. — Но още се държи.

— Дневникът беше унищожен, така ли? — намеси се трети глас. Дани.

Люк видя телефона в ръката на Стефани.

— Не, не е — отвърна той.

— Казвай, Люк — възкликна Дани. — Цялото правителство на Съединените щати пристига в Белия дом. Трябва ли да ги изгоня?

— Дневникът е в шкаф за документи в дрешника към главната спалня. Тайно помещение, за което Бегин знаеше.

Силите го напускаха. Стефани му направи знак да спре да говори.

— Стефани — обади се Дани, — ти си най-близо до там. Петрова отчаяно търсеше този дневник. Трябва да го намерим.

А Зорин не го е открил, но продължава напред.

— Тръгвам.

— Изпращам хеликоптер да те върне.

Малоун наблюдаваше Дани Даниълс. Когато дойде позвъняването от Стефани, президентът прекоси коридора на втория етаж и отиде в дневната отсреща, където с Едуин Дейвис бяха направили кризисен щаб. Долу имаше твърде много хора, за да се надяват на спокойствие. Новите служители нямаха търпение да заемат работните си места, а старите опразваха бюрата си.

— Трябва да отида в тази къща — каза Малоун на президента.

Даниълс поклати глава.

— С Касиопея сте единствените, които знаят как изглеждат Зорин и Кели. Ще ми трябвате в охранявания периметър. Имаме камери навсякъде. Вижте дали няма да ги забележите някъде извън оградата.

— Това не е кой знае каква защита.

— С друго не разполагаме.

— Не трябва ли да сте долу и да посрещате гостите?

— Мислиш ли, че ми пука? Или пък на тях за мен? Времето ми изтече.

До момента не бяха успели да открият колата, която Зорин бе откраднал, но все още преглеждаха записите от уличните камери. Всички агенции бяха поставени в повишена готовност, но по груби изчисления на този и следващия ден в града щяха да дойдат над милион души.

— Той има бомба — каза Даниълс. — И двамата с теб знаем това.

Малоун беше на същото мнение.

— Може дори да са повече от една.

— Ще се опита да изпепели всичко наоколо. А ние не можем да направим нищо, без да предизвикаме паника. Ами ако грешим?

Даниълс гледаше едва ли не примирено. Липсата на категорични доказателства ги затрудняваше извънредно много.

— Наистина не разбирам защо да не направим тъпата клетва в Капитолия, какво като е неделя! Ако идеята е да уважим почивния ден като ден Божи, нима днес не работим повече от утре?

Малоун долавяше безсилния гняв в гласа му.

— Експертите твърдят, че Зорин трябва да бъде наблизо — продължи Даниълс. — Което означава да разнася куфара със себе си.

Заедно с тежък чук, болтови клещи и катинар — трите неща, които Зорин специално бе прибрал от колата. Даниълс беше прав: трябваше да се наблюдават охранителните камери около периметъра.

Той стана. С него стана и президентът, облечен в официален костюм и вратовръзка. Утре щеше да бъде с фрак за последното си публично появяване пред Капитолия.