XIV колония

— Обясниха ми също, че няма да е като на кино — каза Даниълс. — Нямало брояч на секундите. Бомбите били направени още преди такива да бъдат изобретени. Всъщност изобщо няма часовников механизъм. Твърде много движещи се части. Всичко е съвсем просто. За да го изключиш, просто щракваш едно лостче вътре или изваждаш кабелите от батерията, което прекъсва захранването, оттам температурата се покачва, което на свой ред отключва реакция. Но ако загрее твърде много, спусъкът се задейства и вече няма връщане назад.

На Малоун чутото никак не му хареса.

— Помислих си, че е редно да знаеш — каза Даниълс. — За всеки случай. Аз съм долу. И ще върша онова, което се очаква от бившия президент.

Малоун погледна часовника си.

10:20.

Оставаха още час и 40 минути.

75

Зорин отиде до църквата „Сейнт Джон“.

Добра се до нея през лабиринта от тесни улици, започващ на няколко преки от Белия дом, като съзнателно избягваше натоварения булевард, извеждащ до главния му вход. Увит в дебелото си палто, той се оглеждаше трескаво за охранителни камери, за случайни минувачи, които биха могли неволно да се блъснат в него — за всичко, което можеше да го отклони от пътя му или забави в момент, когато беше най-уязвим. Особено след разговора му с онази американка.

За негов късмет, районът зад църквата беше пълен с дървета и живи плетове, предлагащи укритие. Още по тъмно, докато по улиците не се мяркаха подранили минувачи, двамата с Кели бяха скрили чантата с инструментите. Сега Зорин носеше в ръка алуминиевия куфар, който също се набиваше на очи, но бе успял да притича по тесния проход зад съседната сграда и да влезе незабелязан през оградата около строителния обект.

Забави се за момент, колкото да хвърли поглед към близкия Лафайет Парк, на по-малко от сто метра през улицата, и се заслуша в тътена на тълпите, които се събираха в отцепения участък на Пенсилвания авеню пред Белия дом. Автомобилното движение беше спряно от двайсет минути, но пешеходци преминаваха свободно.

Днес наоколо щеше да е доста оживено.

Временната ограда около църквата, покрита с черен найлон, беше перфектно укритие. Тук-там покрай нея се извисяваха дървета с голи клони и черни дънери. Обстоятелството, че точно сега църквата беше затворена за ремонт, за него бе знак… не от Бог, в когото не вярваше, а от съдбата. Може би дар от падналите другари, които наблюдаваха последната му мисия и му даваха кураж.

Кели му бе казал всичко, което трябваше да знае за църквата, и сега Зорин бързо се насочи към северната й страна, като носеше със себе си тежкия куфар и пътната чанта. Слезе внимателно по стълбите; на няколко пъти ботушите му се плъзнаха по натрупания сняг. Под скелето зад гъсталака от храсти и дънери на дървета откри входа за подземието. Постави куфара и чантата на земята и извади клещите. Пътят му към вътрешността беше преграден от двете метални крила на вратата, заключени с лъскав катинар. Кели му бе разправил за своята обиколка на църквата и как любезният пазач го бе отвел в подземието. То беше изненадващо просторно, изкопано под основите двайсетина години след завършването на строителството.

Зорин сряза с клещите катинара, който изтрака тежко на земята, и бутна навътре двете крила, зад които се виждаха бетонни стъпала, водещи надолу. По първоначален замисъл Кели трябваше да остане отвън и да замени катинара с купения от тях, за да не личи. И това щеше да стане още рано сутринта, преди началото на неделната служба, като Зорин щеше да чака вътре в подземието настъпването на уречения час. Но сега църквата беше затворена, а Кели — свободен да изпълни една далеч по-важна задача.

И все пак Зорин реши, че малко маскировка няма да навреди.

След като внесе бомбата и чантата в подземието, той се върна и провеси новия катинар от халката на едното крило, като внимателно затвори и двете отвътре. Така само отблизо щеше да се вижда, че катинарът всъщност не е щракнат.

Той слезе по стълбите и запали лампите. Беше се озовал в ярко осветено пространство, около петнайсет на петнайсет метра, изпълнено с разни машини, тръбопроводи, кабели и спирателни кранове на електрически и климатични инсталации. Някои бучаха и в този момент, подавайки топъл въздух в църквата, част от който стигаше и до подземието.

Зорин свали палтото и ръкавиците си. И впери поглед в стената.

На излизане от Манасас Стефани се ориентира по сателитната навигация и бързо откри имението на Чарън.

Сю беше права. Покривът беше почти изцяло изпепелен, едното крило бе рухнало, но централната секция и другото крило още стояха с двата си етажа. Всичко беше обгоряло и покрито със сажди, по нищо не приличаше на богаташка резиденция.

Противопожарните екипи си бяха отишли; гледката беше погребална. Малкото недоизгорели рамки на прозорците гледаха като очи на мъртвец от черната фасада. Вятърът разнасяше облаци в небето, въздухът миришеше на сняг.

Жълта полицейска лента бе опъната около периметъра — разбираемо, след като тук бяха открити три трупа. Вероятно следователите щяха да се върнат по някое време днес; трябваше да побърза.

Времето изтичаше.